Valle de los Caídos - Долината на падналите

Галерия със снимки

Разположена е в недрата на планината Гуадаррама, на 7 км от манастира Ескориал и на 60 км. от Мадрид. По думите на архитекта на мемориала Диего Мендез, „това е една дива и сурова долина с формата на гърло, красиво разгърнала се във величествена композиция с планината”. В центъра на тая долина, се е скътала базиликата Санта Круз, буквално изкопана в гранитната скала на хълма и увенчана с огромен, 150-метров кръст (най-големият кръст в света).

Мемориалът е издигнат след края на Гражданската война по инициатива на самия Франко – като символ на помирението между двата враждуващи лагера. Строежът продължава от 1940 до 1958г. В базиликата, в осем параклиса, са намерили покой тленните останки на над 40 000 загинали по време на Гражданската война (1936-1939г.), както от страна на франкистите, така и от страна на републиканците. Имената им са отразени в регистъра на паметника. Тук е и гробът на самия Франсиско Франко. Тук са пренесени и тленните останки на първият му помощник и основател на испанската фаланга Хосе Антонио Примо де Ривера, който е екзекутиран от републиканското правителство през 1936 г. Двамата, по една случайност, умират на една и съща дата – 20 ноември, но с 39 години разлика.

Това е третата по посещаемост забележителност в Испания. Само допреди няколко години, на всеки 20 ноември, Долината на падналите се изпълвала с ултрадесни фалангисти, които се събирали, за да почетат паметта на двамата „вождове”. През 2007 г. парламентът на Испания, с пълно мнозинство, гласува закон, с който забранява политизирането на Мемориала.

Всяка част от мемориалната композиция носи някакъв символ. Пътечката, която води към кръста е под формата на стълба с 10 стъпала – 10-те божи заповеди. Самият мемориал има пирамидална форма, губеща се в небето.

Кръстът.

Построен върху скалиста скала, известен като Risco de la Nava на 1400 метра надморска височина, Светия кръст на Долината на падналите е най-големият в света. Този огромен кръст от гранит е направен от архитекта Диего Менедес и е с височина 150 метра, включително основата. Ръцете му са ориентирани на север-юг и имат ширина от 47 метра от върха на пръста до върха на пръста. От голямата еспланада по-долу до върха на кръста има 300 метра (984 фута).

Първите 25 метра в основата на кръста са „заети” от 4 величествени скулптури – на четиримата основни евангелисти В основата на кръста има четири колосални скулптури (високи 18 метра), направени от Хуан де Авалос (1911-2006), изобразяващи четирите евангелисти:

- Свети Лука с бик.

- Св. Йоан с орел.

- Св. Марк с лъв.

- Свети Матей с мъж.

На следващите 17 метра са други 4 скулптури – на четирите основни добродетели: благоразумие, справедливост, смелост и въздържание, и всички те - дело на скулптура Хуан де Авалос.                             

Общото тегло на кръста, включително неговата база, е приблизително 200 000 тона. В основата на кръста може да се стигне до въжена железопътна линия, която тръгва на всеки 30 минути (освен, ако не е в ремонт). Отгоре се открива неописуема по красотата си гледка към долината и планината.

Базиликата.

Базиликата под кръста буквално е изкопана в скалата и се вижда само входът й. През 1960 г. папа Йоан XXIII обявява подземната крипта за базилика. Размерите на тази подземна базилика, както е изкопана, са по-големи от тези на базиликата "Свети Петър" в Рим. За да се избегне конкуренцията с гробната църква на апостола на хълма Ватикана, в близост до вътрешността на входа е била построена преградна стена и по този начин е намалена квадратурата на базиликата. 
Главният вход към базиликата се намира на източната страна в голямата еспланада с площ от 30 600 кв. м. При влизането в базиликата посетителите са посрещнати от две големи метални статуи на арт деко ангели, притежаващи мечове. Навътре, по дължината на 262-метров дълъг коридор има шест параклиса (три от всяка страна), посветени на Дева Мария. Това е най-голямата подземна църква в света. Има ежедневни религиозни служби от 11:00-11:45 ч. По време на служба звукът от органа й се чува на разстояние от 10 километра. Над пресичането, великолепен купол с диаметър 40 метра е украсен с мозайка от 5 милиона елемента. Направен е от Сантяго Падрос. 

В подножието на високия олтар са гробовете на Франциско Франко и Хосе Антонио Примо де Ривера. През 1975 г., след смъртта на Франциско Франко, мястото е определено от временното правителство, като гробно място за Франко. Според семейството му, Франко не е искал да бъде погребан в долината, а в град Мадрид. Въпреки това семейството се съгласява с молбата на временното правителство да го погребе в долината. Гробът е трябвало да бъде изкопан и подготвен в рамките на два дни, като дори се е наложило промени във водопроводната система на базиликата.

Съществуват много легенди и истории около изграждането на мемориалния комплекс, продължило 18 години и отнело много човешки живота. Според официалните записи  2643 работници са участвали пряко в строителството, някои от които са висококвалифицирани, както се изисква от сложността на работата.

Мемориалният комплекс заедно с базиликата се поддържат и обслужват от монашеското братство на Бенидиктинския орден. Именно с цел да бъде обслужвана базиликата, през 1958 г. се решава в долината да се основе манастир и да се причисли към абатството на ордена на Сан Бенито. В момента в манастира живеят 23 монаси, ръководени от игумена Дон Анселмо Алварез. Сред тях все още са и някои от основателите на манастира през 1958 г. Животът им е подчинен на един кодекс, написан през VI век – „Принципът на Сан Бенито”, направлявал живота на поколения монаси, и който е една от книгите, оставили дълбока следа не само в духовната, но и в цялостната история на Европа.  

През 2016 г. кметът на Мадрид Мануела Кармена предложи да се промени наименованието на обекта от "El Valle de los Caídos" (Долината на падналите) на "El Valle de la Paz" (Долината на мира). 

Отворен за посещения:

Октомври-март: от 10:00 до 17:00 часа.

Април-септември: От 10:00 до 18:00 часа.

В понеделник е затворен.

Входни такси: 5.00 евро.

Сряда: безплатен вход за гражданите на ЕС.

Толедо — удивителна смесица от средновековни култури

В ЦЕНТЪРА на Пиренейския полуостров се намира един гранитен хълм, заобиколен от трите страни от река Тахо.

Снимки от Толедо

През вековете реката е издълбала скалите, обграждащи хълма. На това стратегическо възвишение днес се издига Толедо — град, превърнал се в един от символите на Испания и нейната култура.  Ходейки по тесните, криволичещи улички на старата част на Толедо, посетителят се пренася в епохата на Средновековието. Портите, замъците и мостовете на града са запазили своя старинен вид и безмълвно свидетелстват за времето, когато Толедо бил един от най–значимите градове в Европа.

Толедо обаче не е типичен европейски град. Дори железопътната гара е в ориенталски стил. Ако разгледаме по–отблизо архитектурните паметници и произведенията на изкуството, характерни за Толедо, разбираме, че градът е събрал уменията на няколко цивилизации, които процъфтявали там през вековете. Когато преди 700 години градът бил в разцвета си, той наистина бил средище на средновековните култури.

Преди римляните да стигнат до Испания, келтите и иберите вече били построили град на това стратегическо място. Римляните преименували града на Толетум (от думата толиту̀мсъс значение „издигнат нависоко“) и го направили столица на една от своите провинции. Римският историк Ливий описал Толедо като „град, който е малък, но добре укрепен благодарение на своето разположение“. Когато след падането на Римската империя вестготите покорили Испания, те направили Толедо своя столица. Именно тук през VI век крал Рекаред отхвърлил арианството и така отворил пътя Испания да стане средище на католицизма, а Толедо — седалище на най–видния архиепископ.

Религиозната обстановка се променила, когато Толедо станал част от мюсюлманския халифат. Тесните улички на стария град са от този период, продължил от VIII до XI век. Благодарение на толерантността на мюсюлманите било възможно християнската, юдейската и мавританската култура да съществуват заедно в Толедо. Накрая през 1085 г. католическият крал Алфонсо VI покорил града. Независимо от промяната в управлението, тези култури продължили да съществуват заедно още няколко столетия.     Много от най–забележителните паметници в Толедо датират от периода на Средновековието. Католически владетели превърнали града в своя столица, еврейски граждани използвали уменията си в областта на занаятите и търговията, а мюсюлмански майстори допринесли със своя талант за развитието на архитектурата. Учени от тези три религии сътрудничели помежду си в Школата на преводачите в Толедо. През XII и XIII век те превели на латински и испански голям брой древни трудове. Благодарение на тези преводачи огромното научно познание на арабския свят станало достъпно и за Запада.

Времето на религиозна търпимост свършило през XIV век, когато хиляди еврейски граждани загинали в кървави сблъсъци на религиозна основа. Преди Колумб да открие Америка, испанската Инквизиция вече била установила свое съдилище в Толедо, вследствие на което както евреите, така и мюсюлманите били принудени да изберат дали да сменят вярата си, или да бъдат заточени.                                                                Днес в центъра на Толедо могат да се видят над сто паметника на културата. Поради това историческо богатство ЮНЕСКО обяви Толедо за част от Световното културно наследство. Две от най–впечатляващите средновековни строителни постижения са мостовете над река Тахо.

Единият осигурява достъп до града от изток, а другият — от запад. Малко са посетителите, които биха подминали величествената порта Пуерта Нуева де Бисагра, през която се стига до стария, укрепен със стени град.  Първото, което се вижда в Толедо отдалече, са две забележителни постройки. На изток се намира огромната правоъгълна крепост Алкасар. През вековете тя е била римски преториум (резиденция на управителя), дворец на вестготските монарси, арабска крепост и резиденция на испанските крале. Днес в нея се намира военният музей, както и богата библиотека. Но тъй като Толедо бил най–вече религиозно средище, огромна готическа катедрала заема значителна част от центъра на града.

Santa Iglesia Catedral Primada de Toledo е сочена за едно от изключителните постижения във готическата архитектура в целия свят, а също така и на най-забележителното хранилище на изкуството в Толедо.

Строителството на величествения храм започва в началото на втората четвъртина на 12 век., като на мястото където е издигната е имало стара арабска джамия.  Достатъчно дългия период от близо три столетия през които се е изграждало красивото здание, е допринесъл обликът й да вплете в себе си всички промени на художествения вкус през най-трескавия период от възхода на Испания. Замислена като готическа катедрала тя охотно възприема черти от стила мудехар, за да бъде завършена като една от най-зрелите творби на Испанския ренесанс. В катедралата се съхраняват изключителни творения на изкуството. Всеки от двадесет и седемте олтара параклиси на храма е само по себе си филигранно изградено творение от камък, позлатено дърво и желязо, създадени от сръчните ръце на майсторите. Резбата в централния олтар, осъществена върху първите пратки от драгоценно дърво, пристигнало с корабите на испанската кралска флота от Новия свят, е всъщност галерия от виртуозно изваяни картини от живота на Христос, библейски сцени и изразителни образи на светци и мъченици, канонизирани от испанската църква. В катедралата се пази едно от най-скъпите и може би най-съвършеното ювелирно изделие на Испания – дарохранителницата, изработена през 16 век по поръчка на приемника на Кардинал Мендоса кардинал Ди Сиснерос, покровителя на Колумб. Висока три метра, тежка около 2 тона, съставена от 5600 детайла, изработени от злато, сребро и скъпоценни камъни, донасяни с корабите от Новия свят, тя представлява монументална , почти архитектурна композиция от над 200 пластични фигури с одухотворени и изразителни лица, с филигранно изработени детайли на ренесансовата рамка, издигаща се тържествено над цялото творение.. работена е в продължение на години от прочутия майстор Енрико де Арфе, столетия скъпоценната дарохранителница е пасена под куполите на катедралата като символ на силата и богатството през най-славната епоха на Толедо и Испания.
В олтарите и многобройните хранилища на катедралата се пазят десетки ценни творения на Джордано, Ван Дайк и Гоя, портретите на апостолите от Ел Греко, картини от Веласкес, Рубенс, изключително изразителния и завладяващ портрет на папа Павел III от Тициано- изповед на житейски сентенции, с които завършва един дълъг,изпълнен с превратности човешки живот. Всички портали на катедралата са своеобразен уникат и представляват напълно завършени произведения на изкуството, но най-въздействащ е „Пуерта де лос Леонес”- „Портата на лъвовете”. Работена в средата на 15 век от видни испански майстори, ваятели тържествения каменен портала е обкръжен от десетки фигури и пластични елементи.

В катедралата и в другите църкви в Толедо могат да се видят творби на един известен художник, живял в града - Ел Греко.

Monasterio de San Juan de los Reyes - Манастир Сан Хуан де лос Рейес  е  Римокатолически  францискански  манастир, основан от католическите крале Изабела I и Фердинанд II в края на XV век. В памет на победата над Португалия в битката при Торо в 1476, която изиграва голямо значение при изкачването на Изабел  кастилския престол , както и засилването на царската власт в Кастилия . Основните сгради на манастира са построени от 1477 до 1504, главният архитект е Хуан Гуасу .Манастирът е осветен в чест на св. Йоан, името се превежда като "кралския манастир Свети Йоан". От създаването си до днес манастирът принадлежи на Ордена на францисканците .    Първоначално манастирът е бил предназначен за гроба на кралската двойка и затова стените на манастирската църква са украсени с резбовани гербове и хералдически щитове на крале. След успешното завладяне на Гранада през 1492 г., Изабела и Фердинанд преместват своето място за потребение там . През 1808, по време на Наполеоновите войни, френската армия използва манастира като казарми и е причинила големи щети на сградите и интериорната декорация , по-късно, манастирът е възстановен. Архитектурата на манастира е класически пример за стил Ориенталско готически, който се основава на европейския стил готика , в който органично се пречупва традицията  на мавританска архитектура и стил Мудехар .  По стените на манастира  има висящи окови на християнски затворници, освободени от мавритански плен по време на Реконкистата . Църквата на манастира има продълговата форма на латински кръст. В момента Манастира е  действащ манастир на Ордена на францисканците .Обществото се състои от 11 монаси.

През Средновековието в Толедо имало католически, еврейски и мюсюлмански квартал. Жителите на всеки квартал живеели според законите и обичаите на своята религия. Днес някои от местата им за поклонение са сред най–често посещаваните туристически забележителности. В тази част на града, в която живеели заможните мюсюлмани, се издига джамия, построена през X век, известна днес като Кристо де ла Лус. Тя е нагледно доказателство за зидарските умения, с които са известни майсторите мюсюлмани.  Днес все още могат да се видят две средновековни синагоги, които, макар и превърнати в католически църкви, свидетелстват за наличието на голяма еврейска общност в Толедо, която някога съставлявала една трета от населението на града. 

Най–старата синагога е Санта Мария ла Бланка.

В нея, подобно на джамията множество богато украсени колони. Другата синагога, Трансито , е по–голяма и в нея днес се намира Сефарадският музей на еврейската култура.  Строежът на най–голямата готическа катедрала в Испания започнал през XIII век и бил завършен двеста години по–късно.

Church of Santo Tomé  -  Църквата „Санто Томе“ е основана през XII век, въпреки че е изцяло реновирана в началото на XIV век. Забележителна е кулата на "Санто Томе", която е един от най-добрите шедьоври на архитектурния стил мудехар. Църквата се свързва най-вече с картината на художника Ел Греко от 1586 г. - "Погребeнието на граф Оргас". В договора поръчителите определили какво точно да се изобрази в картината, а то е процесия по полагането на граф Оргъс в гроба му от свещениците, в присъствието на Апостолите Св. Августин и Св. Стефан. Около тях трябвало да бъдат изобразени портретите на голямо множество видни благородници и духовници, а в горния край на картината да бъде изобразено разтворилото се небе, което приема душата на починалия. Вероятно поръчителите са се опитвали да наложат идеята, че ако даваш щедро на църквата, отиваш на небето. Едва ли Доменикос е бил съгласен с точно тази част от католическата доктрина, но в тази картина той постига хармония между небесната сцена и великолепния групов портрет

Alcasar Toledo - Арабската крепост Алкасар, построена на мястото на стара римска крепост, се издига внушително над реката. След като Толедо е отвоюван от Алфонсо VI, негов първи управник става Родриго Диаз, по прякор Ел Сид Кампеадор, който се настанява в крепостта. По-късно крал Карл I на Испания и V на Германия решава да построи там своя официална резиденция и поверява реставрацията на Алкасар на известния архитект Алонсо де Коварубияс. През следващите векове крепостта става обект на грабежи и разрушения и три пъти е опожарена. През 1772 г. става седалище на Кралския приют за бедни. От легендарната Алкасар остават само руини, когато през 1936 г. група националисти, предвождани от Хосе Москардо Итуарте, комендант от Военната академия на Толедо, се окопава във вътрешността й по време на Гражданската война за 70 дни и отбива обсадата от страна на републиканската армия. Опустошената крепост е реконструирана според плановете на епохата на Карлос V и днес разкрива своето строго великолепие, а вътрешността й е превърната във военен музей.

Museo del Greco  - Империята, в която Слънцето никога не залязва. Така е известна Испания по времето на своя възход през XVI век.

През 1580 г. в Толедо, някогашната столица на Испания, Великата Инквизиция изправя на съд един от най-великите испански художници заради картините, които рисува. Обвиненията срещу него са: неточности в пресъздадените библейски сцени, езически интерпретации на ангели, използване на плътски и вулгарни цветове, еретическо изкривяване на истинската доктрина, богохулствено превръщане на грешници в светци…Този художник е Доменикос Теотокопулос, известен на света с прозвището Ел Греко. Роден е през 1541г. в Кандия (Ираклион) на о. Крит. По това време островът е част от Венецианската република и съпротивата на местното население, в която участва баща му и брат му, е в разгара си. Смелият и свободолюбив младеж жадува да се включи в тази борба. Съдбата, обаче, е отредила на Доменикос друг начин да се бори срещу несправедливостта и подтисничеството, невежеството и жестокостта – да се бори чрез силата на изкуството.

Сред най-известните картини на художника са “Изглед от Толедо“, “Отваряне на Петия печат“, “Христос носи кръста“, “Светото семейство“, “Мария Магдалена“. Наред с останалите картини, Ел Греко рисува множество изключително живи и реалистични портрети по поръчка на испанската аристокрация, както и портрети на съвсем обикновени хора. Една поръчка, обаче, преобръща живота му и го изправя срещу най-големия му враг – Светата Инквизиция, в лицето на кардинал Ниньо де Гевара. Доловил невероятната дарба на младия грък още във Венеция, кардиналът-инквизитор си поръчва портрет, като очаква художникът да го изобрази като светец… Доменикос Теотокопулос не успява да стори това.  Той търси истината, не външната, а дълбоката духовна истина, но душата на инквизитора е потънала в мрак, изпълнен с омраза и жестокост, душа, която не може да се стопли от огъня на кладата. И Ел Греко изобразява това, което вижда, като  се изправя срещу нелепите обвинения на Инквизицията, без страх, сигурен в това, че Мракът не може да победи Светлината. Доменикос Теотокопулос умира на 7 април 1614г. Погребан е в двора на църквата “Санто Доминго дел Антигуа“ в Толедо. Днес много от неговите творби могат да се видят, както в Толедо и Мадрид, така и в много галерии и музеи по света, а изкуството му продължава да буди интерес и възхищение, въпреки че художникът не остава напълно разбран от съвременниците си и е несправедливо забравен през следващите столетия. Дали, защото те на са били готови да видят истината или пък самият той не е показал всичко, следвайки съвета на своя учител Тициан: „Не показвай всичко на хората, те няма да ти го простят!“

Векове наред толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА.

http://www.marianozamorano.com/en/products/swords/

Вече над две хиляди години ковачите в града правят мечове, затова името на града се свързва с качествена стомана. Качествата на легендарната испанска стомана са оценени от Ханибал, римските легиони, френските мускетари и дори японските самураи. Столетия наред, когато изходът на двубоя зависел не само от личните качества на фехтувача, но и от още един решаващ фактор - достойнствата на неговото оръжие, съвършенството на толедската стомана я превръща в едно от най-опасните оръжия в света. Изключителната здравина на изработените от нея мечове и саби ги прави непобедими в ръцете на опитен воин. Всички европейски армии познавали отлично качествата на толедската стомана и мнозина от най-прочутите средновековни рицари разчитали на нея.

Традицията, родена в старинния испански град, датира от дълбока древност. Още преди повече от 2000 години, някъде през V век пр. н. е., ковачите от иберийските племена умеели да изковават железни мечове с оригинален дизайн, известни като falcata. Благодарение на славата им те били избрани от Ханибал за въоръжение на неговата армия, нанесла куп поражения на римските легиони. Римляните си взели поука от неуспехите и на свой ред въоръжили центурионите си със страховитите толедски остриета.В края на краищата Римската империя рухнала под напора на варварите. А след крал Артур и митичния Екскалибур епохата на мечовете отишла към неизбежния си залез.

През Средновековието майсторите ковачи разчитали не само на добрите качества на стоманата, но и на това, което днес бихме нарекли технологичен прогрес. Но толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА. Най-страховитите армии на средните векове - мюсюлманските, нападнали Стария континент първо от единия му край /маврите/, а сетне от другия /селджуци и османци/, ценели високо нейните качества. Маврите заемат и обогатяват технологията на толедските майстори, за да произвеждат смъртоносните двуостри ятагани, а сетне предават тайната от поколение на поколение.В по-късните години на Средновековието Толедо е градът, от който идват прочутите рапири, превърнали в легенда Атос, Портос, Арамис, Д'Артанян и останалите френски кралски мускетари. Крале от всички краища на света се стремели да притежават саби, изковани в Толедо. Въпреки хилядите километри разстояние дори японските самураи знаели за съществуването на толедската стомана. Те я открили благодарение на испанските търговци, които следвали по петите испанските и португалските мисионери, тръгнали да покръстват Далечния изток. И тъй като векове наред Япония живеела в състояние на постоянна гражданска война, нищо чудно, че нейните даймио поръчвали своите катани /самурайски мечове/ в Толедо.

През всичките тези години структурата на острието и тайната на изковаването му ОСТАВАТ ЗАГАДКА, която е разбулена едва през ХХ век. За да получат невероятните качества на толедската стомана, майсторите трябвало да коват едновременно при много висока температура твърда стомана с високо съдържание на въглерод и мека стомана. Това бил начинът да постигнат по-добри механични свойства на изкованите от сплавта саби. Стриктният подбор на изходните материали, спазването на съответните пропорции в сплавта и изковаването на двата вида стомана при температура 790 С /1454 F/ водят до създаването на най-добрите саби, измайсторени някога. През Средновековието майсторите ковачи имали обичай да пеят псалми и да мълвят молитви. Това не било случайно - рецитирането винаги се извършвало в един и същ ритъм и това им помагало да изчислят точния момент, в който да извадят острието от пещта. При забавяне стоманата ще е започнала да се топи, а при преждевременно изваждане от пещта няма да е достигнала точката на топене. Изковаването изисква СИЛА И ЕФИКАСНОСТ, проявени за кратък период от време. Сетне идва следващият етап - охлаждане с вода, понякога и със зехтин, за получаването на хомогенна сплав. В редки случаи ковачът е трябвало да извърши 20 000 продухвания с меха, за да достигне идеалната температура, но подобно ниво на съвършенство не му позволявало да изкове повече от 2-3 меча годишно. Подмамени от славата и качествата на толедската стомана, майсторите ковачи в други краища на света нерядко се опитвали да имитират нейното съвършенство, но обикновено се проваляли. Прочутата дамаска стомана била прекалено твърда, лишена от гъвкавост, защото съдържала само желязо и въглерод и не била пречистена от минерални примеси. Шведската стомана се базирала на мека стомана, карбонизирана в пещ, заобиколена от животински рогове, косми и листа и нагрявана до температура от 900 С /1650 F/. Добри саби се произвеждали в Солинген /Германия/, където при изковаването им преплитали стоманени жици с различна дебелина и съдържание на въглерод, за да получат влакнеста структура, комбинираща качествата на твърдата и меката стомана. Прочути с високото качество на сабите и мечовете си били и майсторите от Ним, Франция.Разбира се, това не попречило славата на Толедо и толедските саби да остане уникална, макар имитациите и фалшификатите да са на всяка крачка. Неслучайно познавачите казват: "Ако сте убедили клиента, че сте му продали истинска толедска сабя, значи сте сключили добра сделка. Но, разбира се, по-добре е да изчезнете, преди той да има време да се увери в качествата й. Защото нищо не може да се сравнява с толедската стомана."

Една толедска сабя или меч може да се превърне в интересен акцент в кабинета у дома или в офиса. Дори у вас да не дреме някой мускетар или сър Ланселот, това ще е БЕЛЕГ НА ОРИГИНАЛЕН ВКУС, защото оръжията от толедска стомана са сред най-предпочитаните от колекционерите. И тъй като малцина са онези, които могат да си позволят истински средновековен толедски меч, чиято цена достига десетки и стотици хиляди USD, днес майсторите от старинния испански град продължават да правят мечове, предназначени вече не за рицарите, а за колекционерите. При това ковачите не отстъпват от древните традиции и коват всеки меч на ръка без никакво машинно щамповане. Палитрата от съвременните им произведения е наистина зашеметяващо богата. Тя включва реплики на саби и мечове, които са били на въоръжение в различни европейски армии и оригинали от тях се пазят в някои от най-известните музеи.

Толедо е известен също с производството на марципан.

Тази традиция води началото си от времето, когато арабите завладели града. Преди идването на мюсюлманите в Испания вече имало големи площи с бадемови дървета, но нямало от другата важна съставка — захарта. През първите 50 години, откакто мюсюлманите завладели Испания, в южната част на страната били засети поля със захарна тръстика. До XI век марципанът бил станал един от специалитетите на Толедо и днес също продължава да носи наслада на ценителите. В Толедо има магазини, в които се продава само марципан, който често е под формата на малки фигурки. Човек не може да си тръгне от Толедо, без да е опитал тези топящи се в устата марципанови хапки.

http://mazapan.com/productos/

Sant Tome mazapan През Средновековието аптекарите го предлагали като лекарство срещу отчаяние и пиянство. В социалистическа България му откраднаха името. Днес марципанът е едно от най-изисканите и скъпи лакомства
В България представите за марципана в недалечното минало бяха доста объркани. По-възрастните поколения помнят, че с това наименование родната сладкарска индустрия предлагаше едни доста неприятни на вкус и много евтини десертчета, направени от нещо като шоколад. Заради онези сурогатни „марципанени блокчета”, както ги беше кръстила официалната кулинарна пропаганда, много хора презираха марципана и едва при демокрацията разбраха, че онова, което някога са им предлагали като марципан, всъщност не е било никакъв марципан. А истинският марципан е нещо съвсем различно, много вкусно и освен това е по-скъпо от шоколада. Така, без да е ясно защо, в България марципанът се беше оказал една от кулинарните жертви на Студената война.
ИСТИНСКИЯТ МАРЦИПАН е сладкарско изделие, приготвено от фино смляни бадеми и захар. Това са основните съставки, но може да се добавят някои подобрители като белтък или яйце, розова вода, лимонов сок, есенция или нещо друго, което всеки производител като правило пази в тайна. Някои добавят и горчиви бадеми в определена пропорция, но решаващи за добрия вкус са сладките. За да е с добро качество марципанът, бадемовата маса трябва да е не по-малко от 50%, а някои германски производители са наложили като стандарт две трети бадемово съдържание.
Историята на това лакомство е много стара и поради това - силно объркана и обрасла с легенди. Някакви протоварианти на марциран, направени от смлени бадеми и мед, са споменати още в древността в Гърция и Рим. Оригиналът обаче е нещо различно. Той е станал възможен, след като индийците открили свойствата на захарната тръстика и след като арабите пренесли технологията на захарта в обитаваните от тях земи. Иначе казано, първият марципан е направен някъде из Ориента, пресичайки маршрута на тръстиковата захар по пътя й на запад. Според една от многото легенди това е станало някъде в земите на днешен Иран или Ирак. По време на голям глад и суша оцелели само бадемовите градини и местният султан наредил от ядките да се направи брашно, което да се използва за приготвяне на хляб. Явно някой после е добавил захар и чудото станало.
ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО ТЕХНОЛОГИЯТА на марципана била пренесена в различни части на Европа, също както е станало с барута, алкохола, книгопечането и чадъра. Европейците бързо обикнали новото лакомство, почувствали го като като нещо интимно свое и някак естествено започнали да претендират за авторство. Явно като резултат от тази претенция са се появили и множеството митове и легенди за неговия произход. Някои от най-популярните го свързвят с германския град Любек, с Толедо в Испания, с Венеция и Палермо в Италия, както и с Бурж във Франция.
Историята на германския град Любек е тясно свързана с марципана. Според местна легенда през 1407 година, по време на голям глад, някакъв местен хлебар решил да използва бадеми вместо недостигащата пшеница. Любопитно е, че чрез мотива за глада тази версия повтаря вече споменатата арабска версия за произхода на марципана. Явно любовта на германците към марципана се е оказала трайна, защото днес Любек продължава да бъде един от водещите световни производители.

ИСПАНСКАТА ВЕРСИЯ свързва произхода на марципана с град Толедо, където през XI век той е бил традиционно лакомство на християните за празниците около Коледа. Твърди се, че технологията за производство е била измислена в някой от околните манастири и строго пазена в тайна. Не е ясно кой точно е бил манастирът. Претендентите са много.

Като се има предвид арабското присъствие на Пиренеите по това време, по-логично е да се допусне, че тайната манастирска технология всъщност е била пренесена от Ориента.
Подобна е и една от италианските легенди за произхода на марципана. Според нея той е създаден от сестрите в манастира „Марторана” край Палермо. Другата италианска версия го свързва с Венеция, където уж бил създаден, но най-вероятно и тек е бил пренесен от местни търговци след някое плаване на изток.
Известно е, че през 1308 година на трапезата на папа Климент V бил поднесен импозантен десерт с различни фигурки, изработени от марципан. Това е и едно от първите му официални споменавания в европейски писмени извори. Малко по-късно в една от новелите на „Декамерон” Бокачо също го споменава като вече познато лакомство на Апенините.
СПОРЕД ДРУГ ИСТОРИЧЕСКИ РАЗКАЗ миланският граф Лудовико Сфорца и придворните му изяли няколко скулптури от марципан, изработени от самия Леонардо да Винчи, който при това не бил предвидил творенията му да бъдат консумирани точно по този начин. Ето как самият Леонардо е описал това безобразие. „Наблюдавах с болка как моят господар Лудовико и неговите придворни поглъщат всички скулптури, които им давам, чак до последния залък, и сега съм принуден да търся друг материал, който не е толкова вкусен, за да оцелеят творенията ми”.
Има и френска традиция в производството на марципана. Тя също е свързана с женски манастир, както и с известни претенции за авторство. Според френската версия технологията на сладкото лакомство е измислена от монахините в манастира „Исудан” край град Бурж. Подобни легенди има и за някои португалски манастири.
АВСТРИЙЦИТЕ И УНГАРЦИТЕ също са сред гордите нации, традиционно произвеждащи марципан. Популярните бонбони Mozartkugeln, създадени през 1890 в Залцбург, представляват парче марципан с добавен шамфъстък, покрито с нуга и потопено в тъмен шоколад. В Унгария има няколко музея на марципана – в Сентендре, в Печ и в Кьосег.
През Средновековието марципанът е смятан за много специален лечебен продукт, както и за мощен афродизиак. Това, впрочем, винаги са били двата водещи фактора при налагането на нов продукт на трапезата. Произвеждали са го само аптекари и го предлагали също като лекарство срещу отчаяние и пиянство. Едва към XVIII век, когато цената на захарта паднала, той станал част от обичайната продукция на сладкарите.
ОКОЛО ЕТИМОЛОГИЯТА НА ДУМАТА marzipan също има много неясноти. Няма общоприемливо обяснение за нейния произход. Някои твърдят, че произхождала от „мартенски хляб”, други, че означавала „хлябът на свети Марко”. Само наставката „pan” недвусмислено се тълкува като нещо хлебно.
Някога Волтер бил казал, че трюфелите не са това, за което ги смята простият народ. Днес същото е валидно и за марцирана.

Величието на Толедо се разкрива най–добре от хълмовете, които се издигат на юг от града. Но за да се наслади на истинското очарование на Толедо, човек трябва да се разходи из самия град. Макар че в началото може да се изгуби, не след дълго посетителят ще бъде запленен от тесните живописни улички, старинните сгради, украсените с орнаменти балкони и привлекателните магазинчета за сувенири.

В този древен град времето сякаш е спряло, но идва моментът, когато посетителят трябва да се раздели с Толедо. Най–доброто място за това е южният бряг на река Тахо. В края на деня залязващото слънце нежно облива града с лъчите си и впечатляващите архитектурни забележителности на Толедо сякаш за пореден път отразяват славните му дни.

Куенка - омагьосаният град с висящите къщи

Построен от маврите в отбранителна позиция в центъра на халифата на Кордоба, Куенка (Cuenca) днес е необичайно добре запазен средновековен укрепен града. Той се намира в централната испанска автономна област Кастия-Ла Манча (Castilla-La Mancha), като е и столица на провинция Куенка.

Разположен по стръмните ридове, които се спускат надолу към течението на реките Júcar (Уекар) и Хукар (Huécar), Куенка е разделен условно на нова и стара част. Новият град Куенка е разположен югозападно от Стария град, който също е разделен на две от река Хукар.   Заради важността на Стария град Куенка е включен в списъка със световното историческо и културно наследство на ЮНЕСКО през 1996 година. Куенка е и кандидат за Европейска столица на културата през 2016 г. Скалистият хълм на Стария град е заобиколен от извивките на река Хукар от север и на нейния приток река Уекар от юг. Втората се влива в първата при известния Мост на Сан Антон в долната част на стария град. Населението на Куенка е около 50 000 души. 

През 784 г. Куенка вече е съществувал под това името. Градът е бил управляван от фамилията Бану Дил-Нун - берберски клан, подчинен на Халифата на Кордоба. Присъединен е към Кралство Кастилия от Алфонсо VIII през октомври 1177 г. Алфонсо X Мъдрия е този, който дава на Куенка статут на град.  Макар и малък град Куенка е побрал толкова много забележителни паметници и автентична архитектура, че едва ли е достатъчен един ден, за да се разгледат детайлно.

Старият град Куенка е изключителен пример на средновековен крепостен град, който е запазил непокътнат оригиналния си градския пейзаж, заедно с много примери за религиозна и светска архитектура от 12-ти до 18-ти век. Макар и с ислямски произход, Куенка достигна своя най-голям просперитет по време на Средновековието и Ренесанса векове, когато селището има водещо място сред градовете, принадлежащи на кастилската корона. Когато маврите завладели Испания те избрали за изграждането на крепостния си град едно от най-добре защитените места в района. Градът е служел за контрол на Kura de Kunka, намиращ се в сърцето на Халифата на Кордоба. Обиколката на историческите забележителности в Куенка е дълга. Старият град е изграден от съвсем тесни улички, оградени с постройки от двете страни.

От площад Мерсед, където е Манастирът на милосърдието (Convento de la Merced), малка тясна уличка извежда към Кулата Мангана, издигната през XVI век на мястото на някогашния арабски Алкасар, обособил се по-късно като кварталът мудехар. 

Особено интересна е Катедралата в Куенка (Catedral de Cuenca), която е обявена за национален паметник на готическо-норманската архитектура, е изградена върху стара арабска джамия и е започната в края а XII век, веднага след завладяването на града от християните, но последните щрихи от оформлението й са поставени едва в края на XV век.  Катедралата в Куенка е строена между 1182-1270 година. Фасадата й е възстановена, след като е била в полуразпад през 1902 година. Към настоящият момент храмът се реставрира. Смята се, че този храм е първият, издиганат в готически стил в Испания, заедно с катедралата в Авила (Avila).

Друга важна забележителност на Куенка е Кулата Торе Мангана (Torre Mangana). Тя е построена през 16 век, а днес се счита за един от символите на града. Те е изографисана през 1565 година. През 18 век кулата е силно разрушена, но после възстановена с оригинални арабски архитектурни мотиви през 1926 година.

А  Пласа Майор е един от най-живописните Главни площади в Испания - с ансамбъла от Катедралата, сградата на общината и шарените къщи. Тук можем да отдъхнем в някое от многобройните заведения на открито и да опитаме специалитета, с който Куенка се слави в цяла Испания – така наречените сарахос: агнешки чревца, предварително накиснати в специална марината, навити на лозови пръчки като на мотовилка и запечени на фурна.

От площада можете да се разходите по живописната улица Алфонсо VIII и да се спуснете в бункера под нея, който е бил бомбоубежище за жителите на града по време а Гражданската война. Там ще научите редица истории и легенди, свързани с това подземие.

Снимки от Куенка

Няма как да не се възхитите на Висящите къщи (Casas Colgadas), които са неизменна част от градския пейзаж на Куенка. Те са уникален пример за широко застъпената в миналото местна архитектура, от която днес е запазена само малка част. Те са построени през 15 век над дефилето на самата река и днес служат като туристическа атракция. В тях има ресторант и музей на абстрактните изкуства. Висящите къщи в Куенка служат за фон на милиони снимки, правени от моста на Сан Пабло. Не пропускайте да обиколите и всички останали църкви в Куенка. Особено забележителен е Папският дворец (Bishop's Palace), както и замъкът Куенка (El Castillo). Той представлява крепост, потънала в руини, която показва най-старото лице на Куенка. Запазени са само малка част от стените, една кула. Замъкът е бил дом на Светата инквизиция след 1583 година, а най-накрая е разрушен от френски войници по време на испанската война за независимост през 19 век Може да се посети музей на Антонио Перес.Разположен в стар Манастир, колекцията е събрана от художника Антонио Перес и има уникални творби на астрактното изкуство.

Освен с историческите си и архитектурни забележителности обаче, Куенка е известна и със своите празници. Отбелязването тук на Страстната Седмица (седмицата преди Великден) е обявена за обект на световния туристически интерес. Всеки ден от тази седмица старият град се превръща в естествен декор на процесии, които ни пренасят в отдавна отминали епохи. Усещането наистина е неповторимо. Особено зрелищни са трите процесии на Разпети петък. Куенка се слави в цяла Испания –  с така наречените сарахос: агнешки чревца, предварително накиснати в специална марината, навити на лозови пръчки като на мотовилка и запечени на фурна.                                                                                                                                                        

“Довил е раят тук, на земята” - Марсел Ашар

 “Довил е раят тук, на земята”, се произнесъл писателят Марсел Ашар. Той обаче не събрал смелост да признае, че е и раят на калвадоса.

Довил (Deauville) е малко градче в Нормандия с 5000 жители, кацнало върху уникална пясъчна ивица, каквато няма дори на Лазурния бряг, носещо неповторимо очарование и усещане за изисканост и стил. Перлата на Ламанша е чаровната съперница на Кан, която всяка година събира холивудските звезди на Фестивала на американското кино. Това е мястото, където диамантите винаги са истински, където колите са последен модели, а шампанското е Дом Периньон.

Откога всъщност снобите ходят в Довил? Визионерът бил херцог Огюст дьо Морни, политик и финансист, полубрат на Наполеон III и емблематична фигура на парижкия бо-монд. През далечната 1858-а, докато си пиел калвадоса заедно с банкера Донон и архитекта Брени в къщата на д-р Олиф в провинциалния Трувил, херцог Дьо Морни се размечтал да вдигне “царство на елегантността”. Погледът на тримата “влъхви” стигал до дюните край съседното село, състоящо се от няколко къщи край църквата. Довил се оказал точното място - на Ламанша, в северната част на Франция, кацнал на хълм край безкрайно широка плажна ивица със ситен като брашно пясък, на която биха могли да завидят летовниците по Лазурния бряг дори. То и тогава се казвало Довил, само че го пишели като “лепнато за гърба градче” (Dosville), а не както сега - Градът на водата (Deauville). Произнася се по същия начин. Първите бляскави замъци кацнали до плажа на Довил през 1860 г.

За 4 години Морни в партньорство с доктор Олиф, банкера Донън и архитекта Брени създават градчето. Скоро славата на казиното, на гранд хотела, на плажа и на хиподрума в Довил се разпростряла из цяла Франция. Тук започнали да се стичат парижани и аристократи от цял свят.

Като любим курорт и на поети като Гийом Аполинер обаче Довил държи реномето на нещо повече от подиум. Доста от най-добрите традиции тук славят “златните 20” - 20-те години на XX век, когато китното нормандско селище край океана се превърнало в световно известен курорт за богаташи. Голфът например дебаркира тук именно през 1928 г., когато построили “Отел дю голф”

за маниаците и им учредили и състезание, та се наложило да отворят и летище през 1931 г. Моделиерът Ив-Сен Лоран също приживе разпролагал с вила тук.

Очарованието на Довил е най-вече в сградите в нормандски стил, непокътнати от времето, грижливо съхранени и постоянно обновявани. 

Човек има чувството, че е попаднал в приказен свят - с изящните бели къщи с тъмни или цветни дървени греди и тъмни скосени покриви, с килимите цветя върху маниакално грижливо подрязаната свежа зелена трева. Цветни водопади се спускат от почти всеки прозорец, фенерите по улиците също са окичени с кошници цветя.

Курортът е приютил в кокетните си сгради от преди 2-3 века бутици на най-известните световни дизайнери - Коко Шанел, Гучи, Черути, Бос, Хермес. Цените са фантастични. Като за курорт от подобна класа.

Довил е само на час, час и нещо път от Париж - с каквото и да потеглите оттам: кола, самолет или влак. Затова всеки уважаващ себе аристократ се е погрижил да има поне една вила тук. 

Курортът е толкова специален, че даже и чадърите му имат собствена история.

  

В Довил те са яркозелени, червени и лазурносини, превързани с нещо като шал. Точно тази превръзка служи за наметка, за постелка, за одеялце или като тента срещу вятъра освен за красота. Ако тръгнете по океанския бряг на Франция, по чадърите ще познаете кога сте в Довил. 

Хотелът, където отсядат журито и ВИП гостите на прочутия фестивал на американското  кино

 

www.festival-deauville.com

От едната до другата му фасада има-няма 50 м, но е въпрос на престиж това разстояние да се покори с лимузина и от нея да се слезе точно пред публиката обожатели. Анджелина Джоли, Брад Пит, Том Круз, Синди Крауфорд, Мелани Грифит, Антонио Бандерас, Майкъл Дъглас, Катрин Зита-Джоунс и за когото още се сетите, поднасят на публиката ревю на тоалети от висшата мода.

Плажът носи звездни отпечатъци

Една от забележителностите на курорта е плажът с крайбрежната алея. През 1921 г. общината обявява конкурс за реновация на дървените съблекални на плажа. Победителят Шарл Адда построява Баните на Помпей през 1923 г. Атриумът, арките и мозайките препращат към античността. Комплексът включва 250 съблекални, бар, магазини и турски бани. Пред всяка съблекалня има пейка, запечатала името на филмова звезда. Всички известни имена на Холивуд от началото на миналия век до днес са отпечатани там. Такава е легендата. Който иска - да не вярва!

Дървената алея край плажа е 643 м., изградена от мадагаскарско дърво, издържливо на гниене и разлагане. Плажът е изключително красив с безкрайните редици от слънчеви чадъри в синьо и червено, цветовете на Довил. Особено романтична е картината на залеза. Който през лятото настъпва към 23 ч.

Всяка уважаваща себе си звезда наема сепаре, където си държи плажните принадлежности през цялата година, белким случайно прелети над френската република между другите си ангажименти. Тези дървени съблекални са съществена част от довилската слава. Наемат се за години от “Топ 100” на Холивуд, безумно скъпи са. Свободни няма, биха се появили само ако изгрее някоя звезда с “Оскар” в ръката. Кметството в Довил одобрява хиперскъпите договори за сепаретата, да не би да се промъкнат случайни авантюристи.

  

Довил е известен с яхтите, конете, казината

Разположението на курорта определя и естествената му роля на магнит за богати яхтсмени от цял свят. Казината са естествено допълнение към този стил. Голямото казино между Довил и Тровил отваря за първи път врати през 1864 г. 30 г. по-късно е съборено, за да бъде изградено отново през 1912 г. Архитектурният стил е типичен за 18 век - напомня за операта във Версай и малките театри по Шанз Елизе, строени по време на Реставрацията.

По-късно в Довил е създадено казиното "Barrier", по-малко, по-лъскаво и по-модерно. В двата игрални дома впечатлява количеството възрастни почитатели на хазарта. Не е изключено да се видят стари госпожи в инвалидни колички с естествени перли и диамантени огърлици, които упорито спорят с ротативките, глътнали парите им.
Другата забележителност, заради която се тълпят и френски аристократи, и английски дендита, са конните състезания. Конните надбягвания са на изключителна почит в Довил. Дори в казината често се залага, след което се гледа видеозапис на състезание. Страстите не отстъпват на тези край истински хиподрум.

След Лоншам, следващият по престиж турнир за жокеи е именно в Довил. Тук има такъв от 1864 г.. И покрай него сума ти дами не пропускат да си покажат новите шапки. Мястото явно си заслужава, щом легендарната Коко Шанел отваря точно тук един от първите си бутици за модни капели. Тук е и един от най-големите пазари за расови коне в света

Голф и калвадос - гордостта на Нормандия

Другото аристократично забавление на гостите на Довил и Тровил е голфът. Районът изобилства от грижливо поддържани игрища за всеки вкус и умения. И тъй като Нормандия е родина на калвадоса, туристите задължително са подложени на дегустация на 5, 25 и 50-годишната ябълкова ракия край някое голф игрище. 750 мл. бутилка от парливата течност струва между 15 и 125 евро. Другата задължителна атракция за туристите е дегустация на френски сирена със завързани с кърпа очи и разпознаването им. Пълният успех е невъзможен, тъй като, както е известно, Франция е родина на 365 вида сирена.

За любителите на френската мода е Тровил  (Trouville sur Mer)

До баровския Довил е долепен непретенциозният Трувил. Той също е ваканционно селище с пасторална нормандска идилия, с ябълки, масло и канела, с картинки на ангелчета и на палави малки пастирки. Не че Трувил не е пълен с туристи, само че си живурка нецелунат от славата и непоръсен със звезден прах. Един мост над малка река, която се влива в океана, дели Довил от също толкова приказното градче Тровил. Чудно е, че двете не са се слели. Тровил носи очарованието на Довил, без да е обременено на усещането за недостижим лукс. В малките магазинчета край реката могат да се напазаруват същите неща, които са аранжирани в свръхскъпите бутици в Довил. Само, че на двойно по-ниска цена.

Също толкова по-евтина е вечерята в уютни рибни кръчмички край брега в сравнение с бляскавите ресторанти на Довил. Рибният пазар мами с невиждани представители на морската фауна, а пазарът край реката, който се ражда два пъти в седмицата, досущ прилича на родните пазари. Там могат да се купят чехли за 8-15 евро, чанти за 5-10 евро.

В края на октомври 2010 г.  Никола Саркози посреща в Довил Ангела Меркел и тогавашният руски президент Дмитрий Медведев. Медиите оповестиха, че тримата държавни глави си говорели за нов устройствен договор на Стария континент. “Газета полска” даже написа, че в Довил триото топполитици “ваяли от пясък бъдещето на Европа”.