Толедо — удивителна смесица от средновековни култури

В ЦЕНТЪРА на Пиренейския полуостров се намира един гранитен хълм, заобиколен от трите страни от река Тахо.

Снимки от Толедо

През вековете реката е издълбала скалите, обграждащи хълма. На това стратегическо възвишение днес се издига Толедо — град, превърнал се в един от символите на Испания и нейната култура.  Ходейки по тесните, криволичещи улички на старата част на Толедо, посетителят се пренася в епохата на Средновековието. Портите, замъците и мостовете на града са запазили своя старинен вид и безмълвно свидетелстват за времето, когато Толедо бил един от най–значимите градове в Европа.

Толедо обаче не е типичен европейски град. Дори железопътната гара е в ориенталски стил. Ако разгледаме по–отблизо архитектурните паметници и произведенията на изкуството, характерни за Толедо, разбираме, че градът е събрал уменията на няколко цивилизации, които процъфтявали там през вековете. Когато преди 700 години градът бил в разцвета си, той наистина бил средище на средновековните култури.

Преди римляните да стигнат до Испания, келтите и иберите вече били построили град на това стратегическо място. Римляните преименували града на Толетум (от думата толиту̀мсъс значение „издигнат нависоко“) и го направили столица на една от своите провинции. Римският историк Ливий описал Толедо като „град, който е малък, но добре укрепен благодарение на своето разположение“. Когато след падането на Римската империя вестготите покорили Испания, те направили Толедо своя столица. Именно тук през VI век крал Рекаред отхвърлил арианството и така отворил пътя Испания да стане средище на католицизма, а Толедо — седалище на най–видния архиепископ.

Религиозната обстановка се променила, когато Толедо станал част от мюсюлманския халифат. Тесните улички на стария град са от този период, продължил от VIII до XI век. Благодарение на толерантността на мюсюлманите било възможно християнската, юдейската и мавританската култура да съществуват заедно в Толедо. Накрая през 1085 г. католическият крал Алфонсо VI покорил града. Независимо от промяната в управлението, тези култури продължили да съществуват заедно още няколко столетия.     Много от най–забележителните паметници в Толедо датират от периода на Средновековието. Католически владетели превърнали града в своя столица, еврейски граждани използвали уменията си в областта на занаятите и търговията, а мюсюлмански майстори допринесли със своя талант за развитието на архитектурата. Учени от тези три религии сътрудничели помежду си в Школата на преводачите в Толедо. През XII и XIII век те превели на латински и испански голям брой древни трудове. Благодарение на тези преводачи огромното научно познание на арабския свят станало достъпно и за Запада.

Времето на религиозна търпимост свършило през XIV век, когато хиляди еврейски граждани загинали в кървави сблъсъци на религиозна основа. Преди Колумб да открие Америка, испанската Инквизиция вече била установила свое съдилище в Толедо, вследствие на което както евреите, така и мюсюлманите били принудени да изберат дали да сменят вярата си, или да бъдат заточени.                                                                Днес в центъра на Толедо могат да се видят над сто паметника на културата. Поради това историческо богатство ЮНЕСКО обяви Толедо за част от Световното културно наследство. Две от най–впечатляващите средновековни строителни постижения са мостовете над река Тахо.

Единият осигурява достъп до града от изток, а другият — от запад. Малко са посетителите, които биха подминали величествената порта Пуерта Нуева де Бисагра, през която се стига до стария, укрепен със стени град.  Първото, което се вижда в Толедо отдалече, са две забележителни постройки. На изток се намира огромната правоъгълна крепост Алкасар. През вековете тя е била римски преториум (резиденция на управителя), дворец на вестготските монарси, арабска крепост и резиденция на испанските крале. Днес в нея се намира военният музей, както и богата библиотека. Но тъй като Толедо бил най–вече религиозно средище, огромна готическа катедрала заема значителна част от центъра на града.

Santa Iglesia Catedral Primada de Toledo е сочена за едно от изключителните постижения във готическата архитектура в целия свят, а също така и на най-забележителното хранилище на изкуството в Толедо.

Строителството на величествения храм започва в началото на втората четвъртина на 12 век., като на мястото където е издигната е имало стара арабска джамия.  Достатъчно дългия период от близо три столетия през които се е изграждало красивото здание, е допринесъл обликът й да вплете в себе си всички промени на художествения вкус през най-трескавия период от възхода на Испания. Замислена като готическа катедрала тя охотно възприема черти от стила мудехар, за да бъде завършена като една от най-зрелите творби на Испанския ренесанс. В катедралата се съхраняват изключителни творения на изкуството. Всеки от двадесет и седемте олтара параклиси на храма е само по себе си филигранно изградено творение от камък, позлатено дърво и желязо, създадени от сръчните ръце на майсторите. Резбата в централния олтар, осъществена върху първите пратки от драгоценно дърво, пристигнало с корабите на испанската кралска флота от Новия свят, е всъщност галерия от виртуозно изваяни картини от живота на Христос, библейски сцени и изразителни образи на светци и мъченици, канонизирани от испанската църква. В катедралата се пази едно от най-скъпите и може би най-съвършеното ювелирно изделие на Испания – дарохранителницата, изработена през 16 век по поръчка на приемника на Кардинал Мендоса кардинал Ди Сиснерос, покровителя на Колумб. Висока три метра, тежка около 2 тона, съставена от 5600 детайла, изработени от злато, сребро и скъпоценни камъни, донасяни с корабите от Новия свят, тя представлява монументална , почти архитектурна композиция от над 200 пластични фигури с одухотворени и изразителни лица, с филигранно изработени детайли на ренесансовата рамка, издигаща се тържествено над цялото творение.. работена е в продължение на години от прочутия майстор Енрико де Арфе, столетия скъпоценната дарохранителница е пасена под куполите на катедралата като символ на силата и богатството през най-славната епоха на Толедо и Испания.
В олтарите и многобройните хранилища на катедралата се пазят десетки ценни творения на Джордано, Ван Дайк и Гоя, портретите на апостолите от Ел Греко, картини от Веласкес, Рубенс, изключително изразителния и завладяващ портрет на папа Павел III от Тициано- изповед на житейски сентенции, с които завършва един дълъг,изпълнен с превратности човешки живот. Всички портали на катедралата са своеобразен уникат и представляват напълно завършени произведения на изкуството, но най-въздействащ е „Пуерта де лос Леонес”- „Портата на лъвовете”. Работена в средата на 15 век от видни испански майстори, ваятели тържествения каменен портала е обкръжен от десетки фигури и пластични елементи.

В катедралата и в другите църкви в Толедо могат да се видят творби на един известен художник, живял в града - Ел Греко.

Monasterio de San Juan de los Reyes - Манастир Сан Хуан де лос Рейес  е  Римокатолически  францискански  манастир, основан от католическите крале Изабела I и Фердинанд II в края на XV век. В памет на победата над Португалия в битката при Торо в 1476, която изиграва голямо значение при изкачването на Изабел  кастилския престол , както и засилването на царската власт в Кастилия . Основните сгради на манастира са построени от 1477 до 1504, главният архитект е Хуан Гуасу .Манастирът е осветен в чест на св. Йоан, името се превежда като "кралския манастир Свети Йоан". От създаването си до днес манастирът принадлежи на Ордена на францисканците .    Първоначално манастирът е бил предназначен за гроба на кралската двойка и затова стените на манастирската църква са украсени с резбовани гербове и хералдически щитове на крале. След успешното завладяне на Гранада през 1492 г., Изабела и Фердинанд преместват своето място за потребение там . През 1808, по време на Наполеоновите войни, френската армия използва манастира като казарми и е причинила големи щети на сградите и интериорната декорация , по-късно, манастирът е възстановен. Архитектурата на манастира е класически пример за стил Ориенталско готически, който се основава на европейския стил готика , в който органично се пречупва традицията  на мавританска архитектура и стил Мудехар .  По стените на манастира  има висящи окови на християнски затворници, освободени от мавритански плен по време на Реконкистата . Църквата на манастира има продълговата форма на латински кръст. В момента Манастира е  действащ манастир на Ордена на францисканците .Обществото се състои от 11 монаси.

През Средновековието в Толедо имало католически, еврейски и мюсюлмански квартал. Жителите на всеки квартал живеели според законите и обичаите на своята религия. Днес някои от местата им за поклонение са сред най–често посещаваните туристически забележителности. В тази част на града, в която живеели заможните мюсюлмани, се издига джамия, построена през X век, известна днес като Кристо де ла Лус. Тя е нагледно доказателство за зидарските умения, с които са известни майсторите мюсюлмани.  Днес все още могат да се видят две средновековни синагоги, които, макар и превърнати в католически църкви, свидетелстват за наличието на голяма еврейска общност в Толедо, която някога съставлявала една трета от населението на града. 

Най–старата синагога е Санта Мария ла Бланка.

В нея, подобно на джамията множество богато украсени колони. Другата синагога, Трансито , е по–голяма и в нея днес се намира Сефарадският музей на еврейската култура.  Строежът на най–голямата готическа катедрала в Испания започнал през XIII век и бил завършен двеста години по–късно.

Church of Santo Tomé  -  Църквата „Санто Томе“ е основана през XII век, въпреки че е изцяло реновирана в началото на XIV век. Забележителна е кулата на "Санто Томе", която е един от най-добрите шедьоври на архитектурния стил мудехар. Църквата се свързва най-вече с картината на художника Ел Греко от 1586 г. - "Погребeнието на граф Оргас". В договора поръчителите определили какво точно да се изобрази в картината, а то е процесия по полагането на граф Оргъс в гроба му от свещениците, в присъствието на Апостолите Св. Августин и Св. Стефан. Около тях трябвало да бъдат изобразени портретите на голямо множество видни благородници и духовници, а в горния край на картината да бъде изобразено разтворилото се небе, което приема душата на починалия. Вероятно поръчителите са се опитвали да наложат идеята, че ако даваш щедро на църквата, отиваш на небето. Едва ли Доменикос е бил съгласен с точно тази част от католическата доктрина, но в тази картина той постига хармония между небесната сцена и великолепния групов портрет

Alcasar Toledo - Арабската крепост Алкасар, построена на мястото на стара римска крепост, се издига внушително над реката. След като Толедо е отвоюван от Алфонсо VI, негов първи управник става Родриго Диаз, по прякор Ел Сид Кампеадор, който се настанява в крепостта. По-късно крал Карл I на Испания и V на Германия решава да построи там своя официална резиденция и поверява реставрацията на Алкасар на известния архитект Алонсо де Коварубияс. През следващите векове крепостта става обект на грабежи и разрушения и три пъти е опожарена. През 1772 г. става седалище на Кралския приют за бедни. От легендарната Алкасар остават само руини, когато през 1936 г. група националисти, предвождани от Хосе Москардо Итуарте, комендант от Военната академия на Толедо, се окопава във вътрешността й по време на Гражданската война за 70 дни и отбива обсадата от страна на републиканската армия. Опустошената крепост е реконструирана според плановете на епохата на Карлос V и днес разкрива своето строго великолепие, а вътрешността й е превърната във военен музей.

Museo del Greco  - Империята, в която Слънцето никога не залязва. Така е известна Испания по времето на своя възход през XVI век.

През 1580 г. в Толедо, някогашната столица на Испания, Великата Инквизиция изправя на съд един от най-великите испански художници заради картините, които рисува. Обвиненията срещу него са: неточности в пресъздадените библейски сцени, езически интерпретации на ангели, използване на плътски и вулгарни цветове, еретическо изкривяване на истинската доктрина, богохулствено превръщане на грешници в светци…Този художник е Доменикос Теотокопулос, известен на света с прозвището Ел Греко. Роден е през 1541г. в Кандия (Ираклион) на о. Крит. По това време островът е част от Венецианската република и съпротивата на местното население, в която участва баща му и брат му, е в разгара си. Смелият и свободолюбив младеж жадува да се включи в тази борба. Съдбата, обаче, е отредила на Доменикос друг начин да се бори срещу несправедливостта и подтисничеството, невежеството и жестокостта – да се бори чрез силата на изкуството.

Сред най-известните картини на художника са “Изглед от Толедо“, “Отваряне на Петия печат“, “Христос носи кръста“, “Светото семейство“, “Мария Магдалена“. Наред с останалите картини, Ел Греко рисува множество изключително живи и реалистични портрети по поръчка на испанската аристокрация, както и портрети на съвсем обикновени хора. Една поръчка, обаче, преобръща живота му и го изправя срещу най-големия му враг – Светата Инквизиция, в лицето на кардинал Ниньо де Гевара. Доловил невероятната дарба на младия грък още във Венеция, кардиналът-инквизитор си поръчва портрет, като очаква художникът да го изобрази като светец… Доменикос Теотокопулос не успява да стори това.  Той търси истината, не външната, а дълбоката духовна истина, но душата на инквизитора е потънала в мрак, изпълнен с омраза и жестокост, душа, която не може да се стопли от огъня на кладата. И Ел Греко изобразява това, което вижда, като  се изправя срещу нелепите обвинения на Инквизицията, без страх, сигурен в това, че Мракът не може да победи Светлината. Доменикос Теотокопулос умира на 7 април 1614г. Погребан е в двора на църквата “Санто Доминго дел Антигуа“ в Толедо. Днес много от неговите творби могат да се видят, както в Толедо и Мадрид, така и в много галерии и музеи по света, а изкуството му продължава да буди интерес и възхищение, въпреки че художникът не остава напълно разбран от съвременниците си и е несправедливо забравен през следващите столетия. Дали, защото те на са били готови да видят истината или пък самият той не е показал всичко, следвайки съвета на своя учител Тициан: „Не показвай всичко на хората, те няма да ти го простят!“

Векове наред толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА.

http://www.marianozamorano.com/en/products/swords/

Вече над две хиляди години ковачите в града правят мечове, затова името на града се свързва с качествена стомана. Качествата на легендарната испанска стомана са оценени от Ханибал, римските легиони, френските мускетари и дори японските самураи. Столетия наред, когато изходът на двубоя зависел не само от личните качества на фехтувача, но и от още един решаващ фактор - достойнствата на неговото оръжие, съвършенството на толедската стомана я превръща в едно от най-опасните оръжия в света. Изключителната здравина на изработените от нея мечове и саби ги прави непобедими в ръцете на опитен воин. Всички европейски армии познавали отлично качествата на толедската стомана и мнозина от най-прочутите средновековни рицари разчитали на нея.

Традицията, родена в старинния испански град, датира от дълбока древност. Още преди повече от 2000 години, някъде през V век пр. н. е., ковачите от иберийските племена умеели да изковават железни мечове с оригинален дизайн, известни като falcata. Благодарение на славата им те били избрани от Ханибал за въоръжение на неговата армия, нанесла куп поражения на римските легиони. Римляните си взели поука от неуспехите и на свой ред въоръжили центурионите си със страховитите толедски остриета.В края на краищата Римската империя рухнала под напора на варварите. А след крал Артур и митичния Екскалибур епохата на мечовете отишла към неизбежния си залез.

През Средновековието майсторите ковачи разчитали не само на добрите качества на стоманата, но и на това, което днес бихме нарекли технологичен прогрес. Но толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА. Най-страховитите армии на средните векове - мюсюлманските, нападнали Стария континент първо от единия му край /маврите/, а сетне от другия /селджуци и османци/, ценели високо нейните качества. Маврите заемат и обогатяват технологията на толедските майстори, за да произвеждат смъртоносните двуостри ятагани, а сетне предават тайната от поколение на поколение.В по-късните години на Средновековието Толедо е градът, от който идват прочутите рапири, превърнали в легенда Атос, Портос, Арамис, Д'Артанян и останалите френски кралски мускетари. Крале от всички краища на света се стремели да притежават саби, изковани в Толедо. Въпреки хилядите километри разстояние дори японските самураи знаели за съществуването на толедската стомана. Те я открили благодарение на испанските търговци, които следвали по петите испанските и португалските мисионери, тръгнали да покръстват Далечния изток. И тъй като векове наред Япония живеела в състояние на постоянна гражданска война, нищо чудно, че нейните даймио поръчвали своите катани /самурайски мечове/ в Толедо.

През всичките тези години структурата на острието и тайната на изковаването му ОСТАВАТ ЗАГАДКА, която е разбулена едва през ХХ век. За да получат невероятните качества на толедската стомана, майсторите трябвало да коват едновременно при много висока температура твърда стомана с високо съдържание на въглерод и мека стомана. Това бил начинът да постигнат по-добри механични свойства на изкованите от сплавта саби. Стриктният подбор на изходните материали, спазването на съответните пропорции в сплавта и изковаването на двата вида стомана при температура 790 С /1454 F/ водят до създаването на най-добрите саби, измайсторени някога. През Средновековието майсторите ковачи имали обичай да пеят псалми и да мълвят молитви. Това не било случайно - рецитирането винаги се извършвало в един и същ ритъм и това им помагало да изчислят точния момент, в който да извадят острието от пещта. При забавяне стоманата ще е започнала да се топи, а при преждевременно изваждане от пещта няма да е достигнала точката на топене. Изковаването изисква СИЛА И ЕФИКАСНОСТ, проявени за кратък период от време. Сетне идва следващият етап - охлаждане с вода, понякога и със зехтин, за получаването на хомогенна сплав. В редки случаи ковачът е трябвало да извърши 20 000 продухвания с меха, за да достигне идеалната температура, но подобно ниво на съвършенство не му позволявало да изкове повече от 2-3 меча годишно. Подмамени от славата и качествата на толедската стомана, майсторите ковачи в други краища на света нерядко се опитвали да имитират нейното съвършенство, но обикновено се проваляли. Прочутата дамаска стомана била прекалено твърда, лишена от гъвкавост, защото съдържала само желязо и въглерод и не била пречистена от минерални примеси. Шведската стомана се базирала на мека стомана, карбонизирана в пещ, заобиколена от животински рогове, косми и листа и нагрявана до температура от 900 С /1650 F/. Добри саби се произвеждали в Солинген /Германия/, където при изковаването им преплитали стоманени жици с различна дебелина и съдържание на въглерод, за да получат влакнеста структура, комбинираща качествата на твърдата и меката стомана. Прочути с високото качество на сабите и мечовете си били и майсторите от Ним, Франция.Разбира се, това не попречило славата на Толедо и толедските саби да остане уникална, макар имитациите и фалшификатите да са на всяка крачка. Неслучайно познавачите казват: "Ако сте убедили клиента, че сте му продали истинска толедска сабя, значи сте сключили добра сделка. Но, разбира се, по-добре е да изчезнете, преди той да има време да се увери в качествата й. Защото нищо не може да се сравнява с толедската стомана."

Една толедска сабя или меч може да се превърне в интересен акцент в кабинета у дома или в офиса. Дори у вас да не дреме някой мускетар или сър Ланселот, това ще е БЕЛЕГ НА ОРИГИНАЛЕН ВКУС, защото оръжията от толедска стомана са сред най-предпочитаните от колекционерите. И тъй като малцина са онези, които могат да си позволят истински средновековен толедски меч, чиято цена достига десетки и стотици хиляди USD, днес майсторите от старинния испански град продължават да правят мечове, предназначени вече не за рицарите, а за колекционерите. При това ковачите не отстъпват от древните традиции и коват всеки меч на ръка без никакво машинно щамповане. Палитрата от съвременните им произведения е наистина зашеметяващо богата. Тя включва реплики на саби и мечове, които са били на въоръжение в различни европейски армии и оригинали от тях се пазят в някои от най-известните музеи.

Толедо е известен също с производството на марципан.

Тази традиция води началото си от времето, когато арабите завладели града. Преди идването на мюсюлманите в Испания вече имало големи площи с бадемови дървета, но нямало от другата важна съставка — захарта. През първите 50 години, откакто мюсюлманите завладели Испания, в южната част на страната били засети поля със захарна тръстика. До XI век марципанът бил станал един от специалитетите на Толедо и днес също продължава да носи наслада на ценителите. В Толедо има магазини, в които се продава само марципан, който често е под формата на малки фигурки. Човек не може да си тръгне от Толедо, без да е опитал тези топящи се в устата марципанови хапки.

http://mazapan.com/productos/

Sant Tome mazapan През Средновековието аптекарите го предлагали като лекарство срещу отчаяние и пиянство. В социалистическа България му откраднаха името. Днес марципанът е едно от най-изисканите и скъпи лакомства
В България представите за марципана в недалечното минало бяха доста объркани. По-възрастните поколения помнят, че с това наименование родната сладкарска индустрия предлагаше едни доста неприятни на вкус и много евтини десертчета, направени от нещо като шоколад. Заради онези сурогатни „марципанени блокчета”, както ги беше кръстила официалната кулинарна пропаганда, много хора презираха марципана и едва при демокрацията разбраха, че онова, което някога са им предлагали като марципан, всъщност не е било никакъв марципан. А истинският марципан е нещо съвсем различно, много вкусно и освен това е по-скъпо от шоколада. Така, без да е ясно защо, в България марципанът се беше оказал една от кулинарните жертви на Студената война.
ИСТИНСКИЯТ МАРЦИПАН е сладкарско изделие, приготвено от фино смляни бадеми и захар. Това са основните съставки, но може да се добавят някои подобрители като белтък или яйце, розова вода, лимонов сок, есенция или нещо друго, което всеки производител като правило пази в тайна. Някои добавят и горчиви бадеми в определена пропорция, но решаващи за добрия вкус са сладките. За да е с добро качество марципанът, бадемовата маса трябва да е не по-малко от 50%, а някои германски производители са наложили като стандарт две трети бадемово съдържание.
Историята на това лакомство е много стара и поради това - силно объркана и обрасла с легенди. Някакви протоварианти на марциран, направени от смлени бадеми и мед, са споменати още в древността в Гърция и Рим. Оригиналът обаче е нещо различно. Той е станал възможен, след като индийците открили свойствата на захарната тръстика и след като арабите пренесли технологията на захарта в обитаваните от тях земи. Иначе казано, първият марципан е направен някъде из Ориента, пресичайки маршрута на тръстиковата захар по пътя й на запад. Според една от многото легенди това е станало някъде в земите на днешен Иран или Ирак. По време на голям глад и суша оцелели само бадемовите градини и местният султан наредил от ядките да се направи брашно, което да се използва за приготвяне на хляб. Явно някой после е добавил захар и чудото станало.
ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО ТЕХНОЛОГИЯТА на марципана била пренесена в различни части на Европа, също както е станало с барута, алкохола, книгопечането и чадъра. Европейците бързо обикнали новото лакомство, почувствали го като като нещо интимно свое и някак естествено започнали да претендират за авторство. Явно като резултат от тази претенция са се появили и множеството митове и легенди за неговия произход. Някои от най-популярните го свързвят с германския град Любек, с Толедо в Испания, с Венеция и Палермо в Италия, както и с Бурж във Франция.
Историята на германския град Любек е тясно свързана с марципана. Според местна легенда през 1407 година, по време на голям глад, някакъв местен хлебар решил да използва бадеми вместо недостигащата пшеница. Любопитно е, че чрез мотива за глада тази версия повтаря вече споменатата арабска версия за произхода на марципана. Явно любовта на германците към марципана се е оказала трайна, защото днес Любек продължава да бъде един от водещите световни производители.

ИСПАНСКАТА ВЕРСИЯ свързва произхода на марципана с град Толедо, където през XI век той е бил традиционно лакомство на християните за празниците около Коледа. Твърди се, че технологията за производство е била измислена в някой от околните манастири и строго пазена в тайна. Не е ясно кой точно е бил манастирът. Претендентите са много.

Като се има предвид арабското присъствие на Пиренеите по това време, по-логично е да се допусне, че тайната манастирска технология всъщност е била пренесена от Ориента.
Подобна е и една от италианските легенди за произхода на марципана. Според нея той е създаден от сестрите в манастира „Марторана” край Палермо. Другата италианска версия го свързва с Венеция, където уж бил създаден, но най-вероятно и тек е бил пренесен от местни търговци след някое плаване на изток.
Известно е, че през 1308 година на трапезата на папа Климент V бил поднесен импозантен десерт с различни фигурки, изработени от марципан. Това е и едно от първите му официални споменавания в европейски писмени извори. Малко по-късно в една от новелите на „Декамерон” Бокачо също го споменава като вече познато лакомство на Апенините.
СПОРЕД ДРУГ ИСТОРИЧЕСКИ РАЗКАЗ миланският граф Лудовико Сфорца и придворните му изяли няколко скулптури от марципан, изработени от самия Леонардо да Винчи, който при това не бил предвидил творенията му да бъдат консумирани точно по този начин. Ето как самият Леонардо е описал това безобразие. „Наблюдавах с болка как моят господар Лудовико и неговите придворни поглъщат всички скулптури, които им давам, чак до последния залък, и сега съм принуден да търся друг материал, който не е толкова вкусен, за да оцелеят творенията ми”.
Има и френска традиция в производството на марципана. Тя също е свързана с женски манастир, както и с известни претенции за авторство. Според френската версия технологията на сладкото лакомство е измислена от монахините в манастира „Исудан” край град Бурж. Подобни легенди има и за някои португалски манастири.
АВСТРИЙЦИТЕ И УНГАРЦИТЕ също са сред гордите нации, традиционно произвеждащи марципан. Популярните бонбони Mozartkugeln, създадени през 1890 в Залцбург, представляват парче марципан с добавен шамфъстък, покрито с нуга и потопено в тъмен шоколад. В Унгария има няколко музея на марципана – в Сентендре, в Печ и в Кьосег.
През Средновековието марципанът е смятан за много специален лечебен продукт, както и за мощен афродизиак. Това, впрочем, винаги са били двата водещи фактора при налагането на нов продукт на трапезата. Произвеждали са го само аптекари и го предлагали също като лекарство срещу отчаяние и пиянство. Едва към XVIII век, когато цената на захарта паднала, той станал част от обичайната продукция на сладкарите.
ОКОЛО ЕТИМОЛОГИЯТА НА ДУМАТА marzipan също има много неясноти. Няма общоприемливо обяснение за нейния произход. Някои твърдят, че произхождала от „мартенски хляб”, други, че означавала „хлябът на свети Марко”. Само наставката „pan” недвусмислено се тълкува като нещо хлебно.
Някога Волтер бил казал, че трюфелите не са това, за което ги смята простият народ. Днес същото е валидно и за марцирана.

Величието на Толедо се разкрива най–добре от хълмовете, които се издигат на юг от града. Но за да се наслади на истинското очарование на Толедо, човек трябва да се разходи из самия град. Макар че в началото може да се изгуби, не след дълго посетителят ще бъде запленен от тесните живописни улички, старинните сгради, украсените с орнаменти балкони и привлекателните магазинчета за сувенири.

В този древен град времето сякаш е спряло, но идва моментът, когато посетителят трябва да се раздели с Толедо. Най–доброто място за това е южният бряг на река Тахо. В края на деня залязващото слънце нежно облива града с лъчите си и впечатляващите архитектурни забележителности на Толедо сякаш за пореден път отразяват славните му дни.