Chateau du Haut –Koenigsbourg - началото на европейското сътрудничество

От построяването си замъкът Кьонигсбург е бил постоянен свидетел на европейски конфликти и съперничество между лордове, крале и императори. Всеки от знаменитите му собственици през вековете е оставил своя отпечатък в историята и.

Chateau du Haut –Koenigsbourg

На това място в древността е имало римски аванпост. През 774 г. Карл Велики дарява територията, на която впоследствие построили замъка на абатството Lièpvre. През 854г. земите преминават към абатството Сен Дени, като се планирало на едно от възвишенията на Вогезите да се построи манастир, но през 1079 г. земите са завладени от Анри IV.  Предполагаемата година на построяването му е около 1114 г. На мястото на двете съхранени римски укрепления се издигали две цитадели. Едната принадлежала на Конрад III, другата – на племенника му Фридрих I. Първите писмени сведения за замъка са от 1147г. Тогава един монах от Сен Дени се жалва на Луи VII, че земите незаконно се владят от Конрад III. Staufenberg, както е бил наричан по това време по името на едноименното възвишение, е разположен високо над елзаската равнина, на височина от 757 м. Този скалист връх е бил идеално място за наблюдение на  главните пътища в региона. Замъкът променя името си на Кьонигсбург (Kœnigsbourg), означаващо „кралски замък“ около 1192 г.

През първата половина на XIII век замъкът преминава в ръцете на Лотарингските херцози от рода Rathsamhausen, които го владеят около столетие. В началото на XV в. замъкът добива лоша слава като свърталище на барони-разбойници, които нападали и грабели керваните в долината на Горен Рейн. През 1454 г. е завладян от Фридрих I Победоносни („Злият Фриц”), а в 1462 г. обединените градове Колмар, Базел и Страсбург наели 500 човека с походна артилерия, които завладели и разрушили замъка. През 1479 г. замъкът е предаден на дома Тирщайн (Homberg/Tierstein) от Хабсбургите. Те го възстановяват и доизграждат, добавяйки отбранителна система, способна да издържа на артилерийски обстрел (лека артилерия). Укрепеният дворец с крепостни стени, кули и парадни зали се разгръща на площ 1000х300 м. Тези времена се считат за „златен период“ на замъка.

През 1517 г. последният от рода Тирщайн — Вилхелм умира, без да остави наследници и замъкът преминава в ръцете на Максимилиан I. Максимилиан и владетелите на замъка на практика не влагали средства в модернизацията му и вътрешната украса. В този период бил издигнат само бастион с формата на звезда на западната част. Реконструкциите приключват през XV в., но се оказват недостатъчни да противодействат на шведската артилерия по време на Тридесетгодишната война.  През юли 1633 г. замъкът е обсаден от шведските войски и в резултат на 52-дневната обсада, на 7 септември е завладян, разграбен и опожарен. Известно време е собственост на различни господари, но след 1648 г., когато го завладяват французите, той напълно опустял и бил изоставен за близо 200 г.    През 1862 г. руините на замъка са класифицирани като исторически монумент. Три години по-късно са купени от съседния град Селестат. Започва се изготвянето на проект за реставрация и възстановяване. Архитектът Винклер (Winkler) начертава амбициозен план за реконструкция, който обаче е бил невъзможен за изпълнение, поради недостатъчните финансови ресурси на града. Елзаският регион е присъединен към Германия през 1871 г. През 1899 г. Селестат подарява все още внушителните руини на замъка на кайзер Вилхелм ІІ (Kaiser Wilhelm II).

Вилхелм ІІ търсейки начини да подчертае принадлежността на Елзас към Германия, видял в замъка Кьонигсбург символ на западната граница на империята си. По тази причина решил да започне пълна реконструкция на замъка. От друга страна той е просветен монарх с широки интереси, отдаден на археологията и историята. Не са толкова известни на широката общественост трудовете му върху историята на Месопотамия, древен Китай, Спарта. По негово време се провеждат най-значителните немски археологически експедиции – на остров Корфу, в Бергама и на много други места, поставили основите на прочутите колекции на „Пергамон музеум“ в Берлин. Той е един от големите „спонсори“ на възстановяването на джамията на Омеядите в Дамаск, най-голямата в Сирия, в чиято съкровищница се съхранява главата на Йоан Кръстител.

На архитекта Бодо Ебхарт (Bodo Ebhardt), специалист по средновековна архитектура, била поставена задачата да изготви проекта за реконструкция и реставрация. Подходът му към проекта се основавал на строги научни принципи: изследвал и описал всички археологически находки, изучил архивните документи, анализирал архитектурата и проучил други замъци, строени по същото време. Реконструкцията и реставрацията е извършена в периода 1900 – 1908 г. Направени са множество фотографии, като документирането на реставрацията продължава през целия период на реконструкцията.  Реалните строителни работи започват през 1901. Първият етап е свързан с възстановяването на донжона на крепостта. Неговата реконструкция би трябвало да символизира мощта на новия собственик. Разбира се, зад високите идеали стояли далеч по-практични цели – така или иначе трябвало да се разчисти замъка от срутените камъни. Естествено, веднага се намерили и критици, че тези работи не се правят точно така.   През 1906 императорският орел бил монтиран на донжона. По това време проектът трябвало да бъде завършен, но срутване на част от стените удължило работата с две години и довело до необходимост от нови средства. Замъкът бил представен пред обществеността на 13.05.1908 г. Довършителните работи, включително украсата, с която се занимавал елзаския художник Лео Шнуг (Leo Schnug) продължили до началото на Първата световна война. С възстановяването на барелефите се занимавал скулпторът Алберт Кретцшлар. Със започването на военните действия работата по замъка била прекратена, което довело до изоставянето на някои украси недовършени, като например тези на „златната“ стая в донжона. Строителните работи са били извършвани с невиждана бързина поради използването на най-модерните за времето си технологии – бензинови водни помпи, електрически кранове, жп линия, по която локомотивът „Хилда“ е докарвал каменни блокове от кариерите до самия замък.   След подписването на Версайският мирен договор след Първата световна война замъкът е предаден на френското правителство и получава статут на паметник с национално значение (National palace). През 1919 г. президентът Поанкаре събрал в този замък своите генерали и маршали, за да отпразнуват връщането на Елзас на Франция.

През Втората световна война е използван за съхраняването на музейните колекции от Колмар и Страсбург. През 1944 г. американците окупират замъка до капитулацията на германските войски в Колмар. Реставрацията и реконструкцията продължават и през втората половина на XX в. През 1993 г. е направена нова реставрация на замъка като национален исторически монумент. През 2007 г. е предаден за стопанисване на местните власти (Bas-Rhin General Council). Според читателите на Tripadvisor замъкът е класиран на 8-мо място сред над 200 забележителности на Елзас.

Замъкът в днешния си вид, дава много точна информация за конструкцията и вида на планинските крепости през Средновековието. Съдържа богата колекция от средновековни оръжия и мебелировка, основно от XVI и XVII в. На много места са поставени пана с фотографии от началото на ХХ в., от които може да се съпостави състоянието на замъка в началото на реставрацията и сега. В замъка се представят и много изложби, и арт инсталации.

Планината на Света Одилия

Това прекрасно място се намира на границата между Южна Франция и Германия в Елзас – една област, известно с вековните си духовни традиции.

Магично място

Пътят се извива спиралообразно до върха но хълм, където на височина 763м е построен манастирът но света Одилия. Одилиенберг е едно от свещените планини на Европа. Историята на тази много почитана в Западна Европа светиня е забележително.

Според манускрипт от 9 век с нейното животоописание тя се ражда като първо дете на херцога на Елзас Адалрих. Бащата преживява голямо разочарование, когото разбира, че вместо наследник има момиченце. Следва ново разочарование - детето е сляпородено. Разяреният владетел заповядва да убият новороденото. Само молбите на съпругата му спасяват детето, което е дадено за отглеждане в манастир, след като бащата се е отрекъл от него. Момиченцето има за свой личен наставник един ирландски монах, дълбоко посветен и в духовните традиции на друидизма. Когото става на 12 години, детето приема кръщение от епископа на Регенсбург и по време на ритуала става чудо: то проглежда! Наричат я Одилия – Божия светлина. Одилия продължава да се възпитава в манастира, но копнее да види родителите си. Междувременно херцог Адалрих се е сдобил и със син. Братът на Одилия Хуго се опитва до уреди тайно от баща си тя да бъде приета в двореца. Това довежда баща му до такава ярост, че той нанося смъртоносен удар на сина си. Все пак, когато е на 16 години, Одилия стъпва отново в двора на баща си. Когато вижда порасналата си красива дъщеря, херцогът решава, че може да я омъжи изгодно за един принц. Одилия е принудено отново да бяга от бощиния си дом. Една нощ тя напуска двореца, но бягството й бързо е забелязано. Баща й тръгва да я гони с конно потеря. Когато я настигат, девойката се намира пред планински склон. Виждайки, че ще бъде заловена, тя коленичи и се моли планината да се отвори и да я погълне. И наистина за ужас на преследвачите, планината се разцепва на две и отваря процеп, за да приеме момичето. Случилото се предизвиква пълно душевно преобразяване у баща й. Той й дава пълна власт над областта. Одилия събира около себе си девойки, които искат до служат на Бога и основава манастир. Там се приемат много болни хора, търсещи изцеление. Понеже изкачването на планината е трудно през зимата, Одилия основава втори манастир в подножието и предназначен основно за обител на бездомни, болни, нуждаещи се. Един ден, когато Одилия се качва по хълма, един сляп човек я пресреща и я моли да му помогне. Със сърце, дълбоко развълнувано от мъката му, светицата удря с тоягата си скалата – оттам избликва извор, чиито води изцеляват слепия. 15 века по-късно този извор продължава да бъде посещаван от хора, дошли от всички краища на Европа да си налеят целебна вода и да измолят застъпничеството на светицата.   На 13 декември 1720 г. света Одилия напуска този свят. Тялото й е положено в саркофаг, който още може да се види в параклиса при манастира.

Гледката от върха е величествена – цялата долина на Рейн, селцата и горите се простират пред погледа на наблюдателя. Манастирът е поклонническо място, ежедневните служби в църквата събират десетки хора, дошли от всички краища на света.

Одилиенберг обаче крие една по-дълбока тайна, отнасяща ни назад в хилядолетията. Целият хълм е опасан по склоновете си от мегалитно съоръжение – стена, изградена от огромни каменни блокове, някои от които тежат по 4 тона. Стената някога е била висока около 2-2 и половина метра. Повечето археолози смятат, че е била строена в първи век пр. Хр, но други източници я отнасят към 2 хилядолетие пр. Хр. Предназначението й е неизвестно, неизвестни са и строителите й. Стилът навежда на мисълта за друидите – познаване на природните енергии и работата с тях. И досега стената има едно забележително свойство – тя задържа навън отрицателните енергии. Макар и почти прекъсната на места, тя представлява наистина магическо съоръжение. Дължината й е около 10 километра и обгражда напълно целия хълм с площ от 100 хектара. Използваният строителен метод е характерен за мегалитните съоръжения от древността и прилича на „сухата зидария", използвана и от траките. т.е. огромните блокове просто напасват идеално един до друг и се вписват в естествения скален ландшафт, като тук-там естествените скални образувания се оказват част от стената, близо до нея и днес може да се види „пещерата на друидите" – огромен долмен, оцелял през хилядолетията. Гъстата гора огражда и други мегалитни паметници, например три каменни блока, поставени един върху друг, с обща височина на двуетажна сграда.

След като римляните превземат Галия, те укрепяват келтското съоръжение, изграждат наблюдателници, от които се открива обширна гледка към долината на Рейн. Наименуват хълма Алтитона.Още по римско време християнството намира почва в Елзас. Но едва през 6. в. при епископите на Страсбург Арбогаст и Флоренциус се установява официално елзаската християнска църква, в края на същия век ирландски и шотландски монаси, между които и свети Колумбан, внасят силен езотеричен импулс във франкското християнство. От Алтитона. която след това се нарича Хоенбург (и включва Одилиенберг), тръгва началото на християнската история през 7 век.  Вековете и религиите се сменят. Планината, наречена на св. Одилия, погледната отгоре, прилича на огромен кораб, извисяващ се над долината на Рейн и плуващ през водите на времето.

Valle de los Caídos - Долината на падналите

Галерия със снимки

Разположена е в недрата на планината Гуадаррама, на 7 км от манастира Ескориал и на 60 км. от Мадрид. По думите на архитекта на мемориала Диего Мендез, „това е една дива и сурова долина с формата на гърло, красиво разгърнала се във величествена композиция с планината”. В центъра на тая долина, се е скътала базиликата Санта Круз, буквално изкопана в гранитната скала на хълма и увенчана с огромен, 150-метров кръст (най-големият кръст в света).

Мемориалът е издигнат след края на Гражданската война по инициатива на самия Франко – като символ на помирението между двата враждуващи лагера. Строежът продължава от 1940 до 1958г. В базиликата, в осем параклиса, са намерили покой тленните останки на над 40 000 загинали по време на Гражданската война (1936-1939г.), както от страна на франкистите, така и от страна на републиканците. Имената им са отразени в регистъра на паметника. Тук е и гробът на самия Франсиско Франко. Тук са пренесени и тленните останки на първият му помощник и основател на испанската фаланга Хосе Антонио Примо де Ривера, който е екзекутиран от републиканското правителство през 1936 г. Двамата, по една случайност, умират на една и съща дата – 20 ноември, но с 39 години разлика.

Това е третата по посещаемост забележителност в Испания. Само допреди няколко години, на всеки 20 ноември, Долината на падналите се изпълвала с ултрадесни фалангисти, които се събирали, за да почетат паметта на двамата „вождове”. През 2007 г. парламентът на Испания, с пълно мнозинство, гласува закон, с който забранява политизирането на Мемориала.

Всяка част от мемориалната композиция носи някакъв символ. Пътечката, която води към кръста е под формата на стълба с 10 стъпала – 10-те божи заповеди. Самият мемориал има пирамидална форма, губеща се в небето.

Кръстът.

Построен върху скалиста скала, известен като Risco de la Nava на 1400 метра надморска височина, Светия кръст на Долината на падналите е най-големият в света. Този огромен кръст от гранит е направен от архитекта Диего Менедес и е с височина 150 метра, включително основата. Ръцете му са ориентирани на север-юг и имат ширина от 47 метра от върха на пръста до върха на пръста. От голямата еспланада по-долу до върха на кръста има 300 метра (984 фута).

Първите 25 метра в основата на кръста са „заети” от 4 величествени скулптури – на четиримата основни евангелисти В основата на кръста има четири колосални скулптури (високи 18 метра), направени от Хуан де Авалос (1911-2006), изобразяващи четирите евангелисти:

- Свети Лука с бик.

- Св. Йоан с орел.

- Св. Марк с лъв.

- Свети Матей с мъж.

На следващите 17 метра са други 4 скулптури – на четирите основни добродетели: благоразумие, справедливост, смелост и въздържание, и всички те - дело на скулптура Хуан де Авалос.                             

Общото тегло на кръста, включително неговата база, е приблизително 200 000 тона. В основата на кръста може да се стигне до въжена железопътна линия, която тръгва на всеки 30 минути (освен, ако не е в ремонт). Отгоре се открива неописуема по красотата си гледка към долината и планината.

Базиликата.

Базиликата под кръста буквално е изкопана в скалата и се вижда само входът й. През 1960 г. папа Йоан XXIII обявява подземната крипта за базилика. Размерите на тази подземна базилика, както е изкопана, са по-големи от тези на базиликата "Свети Петър" в Рим. За да се избегне конкуренцията с гробната църква на апостола на хълма Ватикана, в близост до вътрешността на входа е била построена преградна стена и по този начин е намалена квадратурата на базиликата. 
Главният вход към базиликата се намира на източната страна в голямата еспланада с площ от 30 600 кв. м. При влизането в базиликата посетителите са посрещнати от две големи метални статуи на арт деко ангели, притежаващи мечове. Навътре, по дължината на 262-метров дълъг коридор има шест параклиса (три от всяка страна), посветени на Дева Мария. Това е най-голямата подземна църква в света. Има ежедневни религиозни служби от 11:00-11:45 ч. По време на служба звукът от органа й се чува на разстояние от 10 километра. Над пресичането, великолепен купол с диаметър 40 метра е украсен с мозайка от 5 милиона елемента. Направен е от Сантяго Падрос. 

В подножието на високия олтар са гробовете на Франциско Франко и Хосе Антонио Примо де Ривера. През 1975 г., след смъртта на Франциско Франко, мястото е определено от временното правителство, като гробно място за Франко. Според семейството му, Франко не е искал да бъде погребан в долината, а в град Мадрид. Въпреки това семейството се съгласява с молбата на временното правителство да го погребе в долината. Гробът е трябвало да бъде изкопан и подготвен в рамките на два дни, като дори се е наложило промени във водопроводната система на базиликата.

Съществуват много легенди и истории около изграждането на мемориалния комплекс, продължило 18 години и отнело много човешки живота. Според официалните записи  2643 работници са участвали пряко в строителството, някои от които са висококвалифицирани, както се изисква от сложността на работата.

Мемориалният комплекс заедно с базиликата се поддържат и обслужват от монашеското братство на Бенидиктинския орден. Именно с цел да бъде обслужвана базиликата, през 1958 г. се решава в долината да се основе манастир и да се причисли към абатството на ордена на Сан Бенито. В момента в манастира живеят 23 монаси, ръководени от игумена Дон Анселмо Алварез. Сред тях все още са и някои от основателите на манастира през 1958 г. Животът им е подчинен на един кодекс, написан през VI век – „Принципът на Сан Бенито”, направлявал живота на поколения монаси, и който е една от книгите, оставили дълбока следа не само в духовната, но и в цялостната история на Европа.  

През 2016 г. кметът на Мадрид Мануела Кармена предложи да се промени наименованието на обекта от "El Valle de los Caídos" (Долината на падналите) на "El Valle de la Paz" (Долината на мира). 

Отворен за посещения:

Октомври-март: от 10:00 до 17:00 часа.

Април-септември: От 10:00 до 18:00 часа.

В понеделник е затворен.

Входни такси: 5.00 евро.

Сряда: безплатен вход за гражданите на ЕС.

Толедо — удивителна смесица от средновековни култури

В ЦЕНТЪРА на Пиренейския полуостров се намира един гранитен хълм, заобиколен от трите страни от река Тахо.

Снимки от Толедо

През вековете реката е издълбала скалите, обграждащи хълма. На това стратегическо възвишение днес се издига Толедо — град, превърнал се в един от символите на Испания и нейната култура.  Ходейки по тесните, криволичещи улички на старата част на Толедо, посетителят се пренася в епохата на Средновековието. Портите, замъците и мостовете на града са запазили своя старинен вид и безмълвно свидетелстват за времето, когато Толедо бил един от най–значимите градове в Европа.

Толедо обаче не е типичен европейски град. Дори железопътната гара е в ориенталски стил. Ако разгледаме по–отблизо архитектурните паметници и произведенията на изкуството, характерни за Толедо, разбираме, че градът е събрал уменията на няколко цивилизации, които процъфтявали там през вековете. Когато преди 700 години градът бил в разцвета си, той наистина бил средище на средновековните култури.

Преди римляните да стигнат до Испания, келтите и иберите вече били построили град на това стратегическо място. Римляните преименували града на Толетум (от думата толиту̀мсъс значение „издигнат нависоко“) и го направили столица на една от своите провинции. Римският историк Ливий описал Толедо като „град, който е малък, но добре укрепен благодарение на своето разположение“. Когато след падането на Римската империя вестготите покорили Испания, те направили Толедо своя столица. Именно тук през VI век крал Рекаред отхвърлил арианството и така отворил пътя Испания да стане средище на католицизма, а Толедо — седалище на най–видния архиепископ.

Религиозната обстановка се променила, когато Толедо станал част от мюсюлманския халифат. Тесните улички на стария град са от този период, продължил от VIII до XI век. Благодарение на толерантността на мюсюлманите било възможно християнската, юдейската и мавританската култура да съществуват заедно в Толедо. Накрая през 1085 г. католическият крал Алфонсо VI покорил града. Независимо от промяната в управлението, тези култури продължили да съществуват заедно още няколко столетия.     Много от най–забележителните паметници в Толедо датират от периода на Средновековието. Католически владетели превърнали града в своя столица, еврейски граждани използвали уменията си в областта на занаятите и търговията, а мюсюлмански майстори допринесли със своя талант за развитието на архитектурата. Учени от тези три религии сътрудничели помежду си в Школата на преводачите в Толедо. През XII и XIII век те превели на латински и испански голям брой древни трудове. Благодарение на тези преводачи огромното научно познание на арабския свят станало достъпно и за Запада.

Времето на религиозна търпимост свършило през XIV век, когато хиляди еврейски граждани загинали в кървави сблъсъци на религиозна основа. Преди Колумб да открие Америка, испанската Инквизиция вече била установила свое съдилище в Толедо, вследствие на което както евреите, така и мюсюлманите били принудени да изберат дали да сменят вярата си, или да бъдат заточени.                                                                Днес в центъра на Толедо могат да се видят над сто паметника на културата. Поради това историческо богатство ЮНЕСКО обяви Толедо за част от Световното културно наследство. Две от най–впечатляващите средновековни строителни постижения са мостовете над река Тахо.

Единият осигурява достъп до града от изток, а другият — от запад. Малко са посетителите, които биха подминали величествената порта Пуерта Нуева де Бисагра, през която се стига до стария, укрепен със стени град.  Първото, което се вижда в Толедо отдалече, са две забележителни постройки. На изток се намира огромната правоъгълна крепост Алкасар. През вековете тя е била римски преториум (резиденция на управителя), дворец на вестготските монарси, арабска крепост и резиденция на испанските крале. Днес в нея се намира военният музей, както и богата библиотека. Но тъй като Толедо бил най–вече религиозно средище, огромна готическа катедрала заема значителна част от центъра на града.

Santa Iglesia Catedral Primada de Toledo е сочена за едно от изключителните постижения във готическата архитектура в целия свят, а също така и на най-забележителното хранилище на изкуството в Толедо.

Строителството на величествения храм започва в началото на втората четвъртина на 12 век., като на мястото където е издигната е имало стара арабска джамия.  Достатъчно дългия период от близо три столетия през които се е изграждало красивото здание, е допринесъл обликът й да вплете в себе си всички промени на художествения вкус през най-трескавия период от възхода на Испания. Замислена като готическа катедрала тя охотно възприема черти от стила мудехар, за да бъде завършена като една от най-зрелите творби на Испанския ренесанс. В катедралата се съхраняват изключителни творения на изкуството. Всеки от двадесет и седемте олтара параклиси на храма е само по себе си филигранно изградено творение от камък, позлатено дърво и желязо, създадени от сръчните ръце на майсторите. Резбата в централния олтар, осъществена върху първите пратки от драгоценно дърво, пристигнало с корабите на испанската кралска флота от Новия свят, е всъщност галерия от виртуозно изваяни картини от живота на Христос, библейски сцени и изразителни образи на светци и мъченици, канонизирани от испанската църква. В катедралата се пази едно от най-скъпите и може би най-съвършеното ювелирно изделие на Испания – дарохранителницата, изработена през 16 век по поръчка на приемника на Кардинал Мендоса кардинал Ди Сиснерос, покровителя на Колумб. Висока три метра, тежка около 2 тона, съставена от 5600 детайла, изработени от злато, сребро и скъпоценни камъни, донасяни с корабите от Новия свят, тя представлява монументална , почти архитектурна композиция от над 200 пластични фигури с одухотворени и изразителни лица, с филигранно изработени детайли на ренесансовата рамка, издигаща се тържествено над цялото творение.. работена е в продължение на години от прочутия майстор Енрико де Арфе, столетия скъпоценната дарохранителница е пасена под куполите на катедралата като символ на силата и богатството през най-славната епоха на Толедо и Испания.
В олтарите и многобройните хранилища на катедралата се пазят десетки ценни творения на Джордано, Ван Дайк и Гоя, портретите на апостолите от Ел Греко, картини от Веласкес, Рубенс, изключително изразителния и завладяващ портрет на папа Павел III от Тициано- изповед на житейски сентенции, с които завършва един дълъг,изпълнен с превратности човешки живот. Всички портали на катедралата са своеобразен уникат и представляват напълно завършени произведения на изкуството, но най-въздействащ е „Пуерта де лос Леонес”- „Портата на лъвовете”. Работена в средата на 15 век от видни испански майстори, ваятели тържествения каменен портала е обкръжен от десетки фигури и пластични елементи.

В катедралата и в другите църкви в Толедо могат да се видят творби на един известен художник, живял в града - Ел Греко.

Monasterio de San Juan de los Reyes - Манастир Сан Хуан де лос Рейес  е  Римокатолически  францискански  манастир, основан от католическите крале Изабела I и Фердинанд II в края на XV век. В памет на победата над Португалия в битката при Торо в 1476, която изиграва голямо значение при изкачването на Изабел  кастилския престол , както и засилването на царската власт в Кастилия . Основните сгради на манастира са построени от 1477 до 1504, главният архитект е Хуан Гуасу .Манастирът е осветен в чест на св. Йоан, името се превежда като "кралския манастир Свети Йоан". От създаването си до днес манастирът принадлежи на Ордена на францисканците .    Първоначално манастирът е бил предназначен за гроба на кралската двойка и затова стените на манастирската църква са украсени с резбовани гербове и хералдически щитове на крале. След успешното завладяне на Гранада през 1492 г., Изабела и Фердинанд преместват своето място за потребение там . През 1808, по време на Наполеоновите войни, френската армия използва манастира като казарми и е причинила големи щети на сградите и интериорната декорация , по-късно, манастирът е възстановен. Архитектурата на манастира е класически пример за стил Ориенталско готически, който се основава на европейския стил готика , в който органично се пречупва традицията  на мавританска архитектура и стил Мудехар .  По стените на манастира  има висящи окови на християнски затворници, освободени от мавритански плен по време на Реконкистата . Църквата на манастира има продълговата форма на латински кръст. В момента Манастира е  действащ манастир на Ордена на францисканците .Обществото се състои от 11 монаси.

През Средновековието в Толедо имало католически, еврейски и мюсюлмански квартал. Жителите на всеки квартал живеели според законите и обичаите на своята религия. Днес някои от местата им за поклонение са сред най–често посещаваните туристически забележителности. В тази част на града, в която живеели заможните мюсюлмани, се издига джамия, построена през X век, известна днес като Кристо де ла Лус. Тя е нагледно доказателство за зидарските умения, с които са известни майсторите мюсюлмани.  Днес все още могат да се видят две средновековни синагоги, които, макар и превърнати в католически църкви, свидетелстват за наличието на голяма еврейска общност в Толедо, която някога съставлявала една трета от населението на града. 

Най–старата синагога е Санта Мария ла Бланка.

В нея, подобно на джамията множество богато украсени колони. Другата синагога, Трансито , е по–голяма и в нея днес се намира Сефарадският музей на еврейската култура.  Строежът на най–голямата готическа катедрала в Испания започнал през XIII век и бил завършен двеста години по–късно.

Church of Santo Tomé  -  Църквата „Санто Томе“ е основана през XII век, въпреки че е изцяло реновирана в началото на XIV век. Забележителна е кулата на "Санто Томе", която е един от най-добрите шедьоври на архитектурния стил мудехар. Църквата се свързва най-вече с картината на художника Ел Греко от 1586 г. - "Погребeнието на граф Оргас". В договора поръчителите определили какво точно да се изобрази в картината, а то е процесия по полагането на граф Оргъс в гроба му от свещениците, в присъствието на Апостолите Св. Августин и Св. Стефан. Около тях трябвало да бъдат изобразени портретите на голямо множество видни благородници и духовници, а в горния край на картината да бъде изобразено разтворилото се небе, което приема душата на починалия. Вероятно поръчителите са се опитвали да наложат идеята, че ако даваш щедро на църквата, отиваш на небето. Едва ли Доменикос е бил съгласен с точно тази част от католическата доктрина, но в тази картина той постига хармония между небесната сцена и великолепния групов портрет

Alcasar Toledo - Арабската крепост Алкасар, построена на мястото на стара римска крепост, се издига внушително над реката. След като Толедо е отвоюван от Алфонсо VI, негов първи управник става Родриго Диаз, по прякор Ел Сид Кампеадор, който се настанява в крепостта. По-късно крал Карл I на Испания и V на Германия решава да построи там своя официална резиденция и поверява реставрацията на Алкасар на известния архитект Алонсо де Коварубияс. През следващите векове крепостта става обект на грабежи и разрушения и три пъти е опожарена. През 1772 г. става седалище на Кралския приют за бедни. От легендарната Алкасар остават само руини, когато през 1936 г. група националисти, предвождани от Хосе Москардо Итуарте, комендант от Военната академия на Толедо, се окопава във вътрешността й по време на Гражданската война за 70 дни и отбива обсадата от страна на републиканската армия. Опустошената крепост е реконструирана според плановете на епохата на Карлос V и днес разкрива своето строго великолепие, а вътрешността й е превърната във военен музей.

Museo del Greco  - Империята, в която Слънцето никога не залязва. Така е известна Испания по времето на своя възход през XVI век.

През 1580 г. в Толедо, някогашната столица на Испания, Великата Инквизиция изправя на съд един от най-великите испански художници заради картините, които рисува. Обвиненията срещу него са: неточности в пресъздадените библейски сцени, езически интерпретации на ангели, използване на плътски и вулгарни цветове, еретическо изкривяване на истинската доктрина, богохулствено превръщане на грешници в светци…Този художник е Доменикос Теотокопулос, известен на света с прозвището Ел Греко. Роден е през 1541г. в Кандия (Ираклион) на о. Крит. По това време островът е част от Венецианската република и съпротивата на местното население, в която участва баща му и брат му, е в разгара си. Смелият и свободолюбив младеж жадува да се включи в тази борба. Съдбата, обаче, е отредила на Доменикос друг начин да се бори срещу несправедливостта и подтисничеството, невежеството и жестокостта – да се бори чрез силата на изкуството.

Сред най-известните картини на художника са “Изглед от Толедо“, “Отваряне на Петия печат“, “Христос носи кръста“, “Светото семейство“, “Мария Магдалена“. Наред с останалите картини, Ел Греко рисува множество изключително живи и реалистични портрети по поръчка на испанската аристокрация, както и портрети на съвсем обикновени хора. Една поръчка, обаче, преобръща живота му и го изправя срещу най-големия му враг – Светата Инквизиция, в лицето на кардинал Ниньо де Гевара. Доловил невероятната дарба на младия грък още във Венеция, кардиналът-инквизитор си поръчва портрет, като очаква художникът да го изобрази като светец… Доменикос Теотокопулос не успява да стори това.  Той търси истината, не външната, а дълбоката духовна истина, но душата на инквизитора е потънала в мрак, изпълнен с омраза и жестокост, душа, която не може да се стопли от огъня на кладата. И Ел Греко изобразява това, което вижда, като  се изправя срещу нелепите обвинения на Инквизицията, без страх, сигурен в това, че Мракът не може да победи Светлината. Доменикос Теотокопулос умира на 7 април 1614г. Погребан е в двора на църквата “Санто Доминго дел Антигуа“ в Толедо. Днес много от неговите творби могат да се видят, както в Толедо и Мадрид, така и в много галерии и музеи по света, а изкуството му продължава да буди интерес и възхищение, въпреки че художникът не остава напълно разбран от съвременниците си и е несправедливо забравен през следващите столетия. Дали, защото те на са били готови да видят истината или пък самият той не е показал всичко, следвайки съвета на своя учител Тициан: „Не показвай всичко на хората, те няма да ти го простят!“

Векове наред толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА.

http://www.marianozamorano.com/en/products/swords/

Вече над две хиляди години ковачите в града правят мечове, затова името на града се свързва с качествена стомана. Качествата на легендарната испанска стомана са оценени от Ханибал, римските легиони, френските мускетари и дори японските самураи. Столетия наред, когато изходът на двубоя зависел не само от личните качества на фехтувача, но и от още един решаващ фактор - достойнствата на неговото оръжие, съвършенството на толедската стомана я превръща в едно от най-опасните оръжия в света. Изключителната здравина на изработените от нея мечове и саби ги прави непобедими в ръцете на опитен воин. Всички европейски армии познавали отлично качествата на толедската стомана и мнозина от най-прочутите средновековни рицари разчитали на нея.

Традицията, родена в старинния испански град, датира от дълбока древност. Още преди повече от 2000 години, някъде през V век пр. н. е., ковачите от иберийските племена умеели да изковават железни мечове с оригинален дизайн, известни като falcata. Благодарение на славата им те били избрани от Ханибал за въоръжение на неговата армия, нанесла куп поражения на римските легиони. Римляните си взели поука от неуспехите и на свой ред въоръжили центурионите си със страховитите толедски остриета.В края на краищата Римската империя рухнала под напора на варварите. А след крал Артур и митичния Екскалибур епохата на мечовете отишла към неизбежния си залез.

През Средновековието майсторите ковачи разчитали не само на добрите качества на стоманата, но и на това, което днес бихме нарекли технологичен прогрес. Но толедската стомана оставала НАЙ-ДОБРАТА В ЕВРОПА. Най-страховитите армии на средните векове - мюсюлманските, нападнали Стария континент първо от единия му край /маврите/, а сетне от другия /селджуци и османци/, ценели високо нейните качества. Маврите заемат и обогатяват технологията на толедските майстори, за да произвеждат смъртоносните двуостри ятагани, а сетне предават тайната от поколение на поколение.В по-късните години на Средновековието Толедо е градът, от който идват прочутите рапири, превърнали в легенда Атос, Портос, Арамис, Д'Артанян и останалите френски кралски мускетари. Крале от всички краища на света се стремели да притежават саби, изковани в Толедо. Въпреки хилядите километри разстояние дори японските самураи знаели за съществуването на толедската стомана. Те я открили благодарение на испанските търговци, които следвали по петите испанските и португалските мисионери, тръгнали да покръстват Далечния изток. И тъй като векове наред Япония живеела в състояние на постоянна гражданска война, нищо чудно, че нейните даймио поръчвали своите катани /самурайски мечове/ в Толедо.

През всичките тези години структурата на острието и тайната на изковаването му ОСТАВАТ ЗАГАДКА, която е разбулена едва през ХХ век. За да получат невероятните качества на толедската стомана, майсторите трябвало да коват едновременно при много висока температура твърда стомана с високо съдържание на въглерод и мека стомана. Това бил начинът да постигнат по-добри механични свойства на изкованите от сплавта саби. Стриктният подбор на изходните материали, спазването на съответните пропорции в сплавта и изковаването на двата вида стомана при температура 790 С /1454 F/ водят до създаването на най-добрите саби, измайсторени някога. През Средновековието майсторите ковачи имали обичай да пеят псалми и да мълвят молитви. Това не било случайно - рецитирането винаги се извършвало в един и същ ритъм и това им помагало да изчислят точния момент, в който да извадят острието от пещта. При забавяне стоманата ще е започнала да се топи, а при преждевременно изваждане от пещта няма да е достигнала точката на топене. Изковаването изисква СИЛА И ЕФИКАСНОСТ, проявени за кратък период от време. Сетне идва следващият етап - охлаждане с вода, понякога и със зехтин, за получаването на хомогенна сплав. В редки случаи ковачът е трябвало да извърши 20 000 продухвания с меха, за да достигне идеалната температура, но подобно ниво на съвършенство не му позволявало да изкове повече от 2-3 меча годишно. Подмамени от славата и качествата на толедската стомана, майсторите ковачи в други краища на света нерядко се опитвали да имитират нейното съвършенство, но обикновено се проваляли. Прочутата дамаска стомана била прекалено твърда, лишена от гъвкавост, защото съдържала само желязо и въглерод и не била пречистена от минерални примеси. Шведската стомана се базирала на мека стомана, карбонизирана в пещ, заобиколена от животински рогове, косми и листа и нагрявана до температура от 900 С /1650 F/. Добри саби се произвеждали в Солинген /Германия/, където при изковаването им преплитали стоманени жици с различна дебелина и съдържание на въглерод, за да получат влакнеста структура, комбинираща качествата на твърдата и меката стомана. Прочути с високото качество на сабите и мечовете си били и майсторите от Ним, Франция.Разбира се, това не попречило славата на Толедо и толедските саби да остане уникална, макар имитациите и фалшификатите да са на всяка крачка. Неслучайно познавачите казват: "Ако сте убедили клиента, че сте му продали истинска толедска сабя, значи сте сключили добра сделка. Но, разбира се, по-добре е да изчезнете, преди той да има време да се увери в качествата й. Защото нищо не може да се сравнява с толедската стомана."

Една толедска сабя или меч може да се превърне в интересен акцент в кабинета у дома или в офиса. Дори у вас да не дреме някой мускетар или сър Ланселот, това ще е БЕЛЕГ НА ОРИГИНАЛЕН ВКУС, защото оръжията от толедска стомана са сред най-предпочитаните от колекционерите. И тъй като малцина са онези, които могат да си позволят истински средновековен толедски меч, чиято цена достига десетки и стотици хиляди USD, днес майсторите от старинния испански град продължават да правят мечове, предназначени вече не за рицарите, а за колекционерите. При това ковачите не отстъпват от древните традиции и коват всеки меч на ръка без никакво машинно щамповане. Палитрата от съвременните им произведения е наистина зашеметяващо богата. Тя включва реплики на саби и мечове, които са били на въоръжение в различни европейски армии и оригинали от тях се пазят в някои от най-известните музеи.

Толедо е известен също с производството на марципан.

Тази традиция води началото си от времето, когато арабите завладели града. Преди идването на мюсюлманите в Испания вече имало големи площи с бадемови дървета, но нямало от другата важна съставка — захарта. През първите 50 години, откакто мюсюлманите завладели Испания, в южната част на страната били засети поля със захарна тръстика. До XI век марципанът бил станал един от специалитетите на Толедо и днес също продължава да носи наслада на ценителите. В Толедо има магазини, в които се продава само марципан, който често е под формата на малки фигурки. Човек не може да си тръгне от Толедо, без да е опитал тези топящи се в устата марципанови хапки.

http://mazapan.com/productos/

Sant Tome mazapan През Средновековието аптекарите го предлагали като лекарство срещу отчаяние и пиянство. В социалистическа България му откраднаха името. Днес марципанът е едно от най-изисканите и скъпи лакомства
В България представите за марципана в недалечното минало бяха доста объркани. По-възрастните поколения помнят, че с това наименование родната сладкарска индустрия предлагаше едни доста неприятни на вкус и много евтини десертчета, направени от нещо като шоколад. Заради онези сурогатни „марципанени блокчета”, както ги беше кръстила официалната кулинарна пропаганда, много хора презираха марципана и едва при демокрацията разбраха, че онова, което някога са им предлагали като марципан, всъщност не е било никакъв марципан. А истинският марципан е нещо съвсем различно, много вкусно и освен това е по-скъпо от шоколада. Така, без да е ясно защо, в България марципанът се беше оказал една от кулинарните жертви на Студената война.
ИСТИНСКИЯТ МАРЦИПАН е сладкарско изделие, приготвено от фино смляни бадеми и захар. Това са основните съставки, но може да се добавят някои подобрители като белтък или яйце, розова вода, лимонов сок, есенция или нещо друго, което всеки производител като правило пази в тайна. Някои добавят и горчиви бадеми в определена пропорция, но решаващи за добрия вкус са сладките. За да е с добро качество марципанът, бадемовата маса трябва да е не по-малко от 50%, а някои германски производители са наложили като стандарт две трети бадемово съдържание.
Историята на това лакомство е много стара и поради това - силно объркана и обрасла с легенди. Някакви протоварианти на марциран, направени от смлени бадеми и мед, са споменати още в древността в Гърция и Рим. Оригиналът обаче е нещо различно. Той е станал възможен, след като индийците открили свойствата на захарната тръстика и след като арабите пренесли технологията на захарта в обитаваните от тях земи. Иначе казано, първият марципан е направен някъде из Ориента, пресичайки маршрута на тръстиковата захар по пътя й на запад. Според една от многото легенди това е станало някъде в земите на днешен Иран или Ирак. По време на голям глад и суша оцелели само бадемовите градини и местният султан наредил от ядките да се направи брашно, което да се използва за приготвяне на хляб. Явно някой после е добавил захар и чудото станало.
ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО ТЕХНОЛОГИЯТА на марципана била пренесена в различни части на Европа, също както е станало с барута, алкохола, книгопечането и чадъра. Европейците бързо обикнали новото лакомство, почувствали го като като нещо интимно свое и някак естествено започнали да претендират за авторство. Явно като резултат от тази претенция са се появили и множеството митове и легенди за неговия произход. Някои от най-популярните го свързвят с германския град Любек, с Толедо в Испания, с Венеция и Палермо в Италия, както и с Бурж във Франция.
Историята на германския град Любек е тясно свързана с марципана. Според местна легенда през 1407 година, по време на голям глад, някакъв местен хлебар решил да използва бадеми вместо недостигащата пшеница. Любопитно е, че чрез мотива за глада тази версия повтаря вече споменатата арабска версия за произхода на марципана. Явно любовта на германците към марципана се е оказала трайна, защото днес Любек продължава да бъде един от водещите световни производители.

ИСПАНСКАТА ВЕРСИЯ свързва произхода на марципана с град Толедо, където през XI век той е бил традиционно лакомство на християните за празниците около Коледа. Твърди се, че технологията за производство е била измислена в някой от околните манастири и строго пазена в тайна. Не е ясно кой точно е бил манастирът. Претендентите са много.

Като се има предвид арабското присъствие на Пиренеите по това време, по-логично е да се допусне, че тайната манастирска технология всъщност е била пренесена от Ориента.
Подобна е и една от италианските легенди за произхода на марципана. Според нея той е създаден от сестрите в манастира „Марторана” край Палермо. Другата италианска версия го свързва с Венеция, където уж бил създаден, но най-вероятно и тек е бил пренесен от местни търговци след някое плаване на изток.
Известно е, че през 1308 година на трапезата на папа Климент V бил поднесен импозантен десерт с различни фигурки, изработени от марципан. Това е и едно от първите му официални споменавания в европейски писмени извори. Малко по-късно в една от новелите на „Декамерон” Бокачо също го споменава като вече познато лакомство на Апенините.
СПОРЕД ДРУГ ИСТОРИЧЕСКИ РАЗКАЗ миланският граф Лудовико Сфорца и придворните му изяли няколко скулптури от марципан, изработени от самия Леонардо да Винчи, който при това не бил предвидил творенията му да бъдат консумирани точно по този начин. Ето как самият Леонардо е описал това безобразие. „Наблюдавах с болка как моят господар Лудовико и неговите придворни поглъщат всички скулптури, които им давам, чак до последния залък, и сега съм принуден да търся друг материал, който не е толкова вкусен, за да оцелеят творенията ми”.
Има и френска традиция в производството на марципана. Тя също е свързана с женски манастир, както и с известни претенции за авторство. Според френската версия технологията на сладкото лакомство е измислена от монахините в манастира „Исудан” край град Бурж. Подобни легенди има и за някои португалски манастири.
АВСТРИЙЦИТЕ И УНГАРЦИТЕ също са сред гордите нации, традиционно произвеждащи марципан. Популярните бонбони Mozartkugeln, създадени през 1890 в Залцбург, представляват парче марципан с добавен шамфъстък, покрито с нуга и потопено в тъмен шоколад. В Унгария има няколко музея на марципана – в Сентендре, в Печ и в Кьосег.
През Средновековието марципанът е смятан за много специален лечебен продукт, както и за мощен афродизиак. Това, впрочем, винаги са били двата водещи фактора при налагането на нов продукт на трапезата. Произвеждали са го само аптекари и го предлагали също като лекарство срещу отчаяние и пиянство. Едва към XVIII век, когато цената на захарта паднала, той станал част от обичайната продукция на сладкарите.
ОКОЛО ЕТИМОЛОГИЯТА НА ДУМАТА marzipan също има много неясноти. Няма общоприемливо обяснение за нейния произход. Някои твърдят, че произхождала от „мартенски хляб”, други, че означавала „хлябът на свети Марко”. Само наставката „pan” недвусмислено се тълкува като нещо хлебно.
Някога Волтер бил казал, че трюфелите не са това, за което ги смята простият народ. Днес същото е валидно и за марцирана.

Величието на Толедо се разкрива най–добре от хълмовете, които се издигат на юг от града. Но за да се наслади на истинското очарование на Толедо, човек трябва да се разходи из самия град. Макар че в началото може да се изгуби, не след дълго посетителят ще бъде запленен от тесните живописни улички, старинните сгради, украсените с орнаменти балкони и привлекателните магазинчета за сувенири.

В този древен град времето сякаш е спряло, но идва моментът, когато посетителят трябва да се раздели с Толедо. Най–доброто място за това е южният бряг на река Тахо. В края на деня залязващото слънце нежно облива града с лъчите си и впечатляващите архитектурни забележителности на Толедо сякаш за пореден път отразяват славните му дни.