Chateau du Haut –Koenigsbourg - началото на европейското сътрудничество

От построяването си замъкът Кьонигсбург е бил постоянен свидетел на европейски конфликти и съперничество между лордове, крале и императори. Всеки от знаменитите му собственици през вековете е оставил своя отпечатък в историята и.

Chateau du Haut –Koenigsbourg

На това място в древността е имало римски аванпост. През 774 г. Карл Велики дарява територията, на която впоследствие построили замъка на абатството Lièpvre. През 854г. земите преминават към абатството Сен Дени, като се планирало на едно от възвишенията на Вогезите да се построи манастир, но през 1079 г. земите са завладени от Анри IV.  Предполагаемата година на построяването му е около 1114 г. На мястото на двете съхранени римски укрепления се издигали две цитадели. Едната принадлежала на Конрад III, другата – на племенника му Фридрих I. Първите писмени сведения за замъка са от 1147г. Тогава един монах от Сен Дени се жалва на Луи VII, че земите незаконно се владят от Конрад III. Staufenberg, както е бил наричан по това време по името на едноименното възвишение, е разположен високо над елзаската равнина, на височина от 757 м. Този скалист връх е бил идеално място за наблюдение на  главните пътища в региона. Замъкът променя името си на Кьонигсбург (Kœnigsbourg), означаващо „кралски замък“ около 1192 г.

През първата половина на XIII век замъкът преминава в ръцете на Лотарингските херцози от рода Rathsamhausen, които го владеят около столетие. В началото на XV в. замъкът добива лоша слава като свърталище на барони-разбойници, които нападали и грабели керваните в долината на Горен Рейн. През 1454 г. е завладян от Фридрих I Победоносни („Злият Фриц”), а в 1462 г. обединените градове Колмар, Базел и Страсбург наели 500 човека с походна артилерия, които завладели и разрушили замъка. През 1479 г. замъкът е предаден на дома Тирщайн (Homberg/Tierstein) от Хабсбургите. Те го възстановяват и доизграждат, добавяйки отбранителна система, способна да издържа на артилерийски обстрел (лека артилерия). Укрепеният дворец с крепостни стени, кули и парадни зали се разгръща на площ 1000х300 м. Тези времена се считат за „златен период“ на замъка.

През 1517 г. последният от рода Тирщайн — Вилхелм умира, без да остави наследници и замъкът преминава в ръцете на Максимилиан I. Максимилиан и владетелите на замъка на практика не влагали средства в модернизацията му и вътрешната украса. В този период бил издигнат само бастион с формата на звезда на западната част. Реконструкциите приключват през XV в., но се оказват недостатъчни да противодействат на шведската артилерия по време на Тридесетгодишната война.  През юли 1633 г. замъкът е обсаден от шведските войски и в резултат на 52-дневната обсада, на 7 септември е завладян, разграбен и опожарен. Известно време е собственост на различни господари, но след 1648 г., когато го завладяват французите, той напълно опустял и бил изоставен за близо 200 г.    През 1862 г. руините на замъка са класифицирани като исторически монумент. Три години по-късно са купени от съседния град Селестат. Започва се изготвянето на проект за реставрация и възстановяване. Архитектът Винклер (Winkler) начертава амбициозен план за реконструкция, който обаче е бил невъзможен за изпълнение, поради недостатъчните финансови ресурси на града. Елзаският регион е присъединен към Германия през 1871 г. През 1899 г. Селестат подарява все още внушителните руини на замъка на кайзер Вилхелм ІІ (Kaiser Wilhelm II).

Вилхелм ІІ търсейки начини да подчертае принадлежността на Елзас към Германия, видял в замъка Кьонигсбург символ на западната граница на империята си. По тази причина решил да започне пълна реконструкция на замъка. От друга страна той е просветен монарх с широки интереси, отдаден на археологията и историята. Не са толкова известни на широката общественост трудовете му върху историята на Месопотамия, древен Китай, Спарта. По негово време се провеждат най-значителните немски археологически експедиции – на остров Корфу, в Бергама и на много други места, поставили основите на прочутите колекции на „Пергамон музеум“ в Берлин. Той е един от големите „спонсори“ на възстановяването на джамията на Омеядите в Дамаск, най-голямата в Сирия, в чиято съкровищница се съхранява главата на Йоан Кръстител.

На архитекта Бодо Ебхарт (Bodo Ebhardt), специалист по средновековна архитектура, била поставена задачата да изготви проекта за реконструкция и реставрация. Подходът му към проекта се основавал на строги научни принципи: изследвал и описал всички археологически находки, изучил архивните документи, анализирал архитектурата и проучил други замъци, строени по същото време. Реконструкцията и реставрацията е извършена в периода 1900 – 1908 г. Направени са множество фотографии, като документирането на реставрацията продължава през целия период на реконструкцията.  Реалните строителни работи започват през 1901. Първият етап е свързан с възстановяването на донжона на крепостта. Неговата реконструкция би трябвало да символизира мощта на новия собственик. Разбира се, зад високите идеали стояли далеч по-практични цели – така или иначе трябвало да се разчисти замъка от срутените камъни. Естествено, веднага се намерили и критици, че тези работи не се правят точно така.   През 1906 императорският орел бил монтиран на донжона. По това време проектът трябвало да бъде завършен, но срутване на част от стените удължило работата с две години и довело до необходимост от нови средства. Замъкът бил представен пред обществеността на 13.05.1908 г. Довършителните работи, включително украсата, с която се занимавал елзаския художник Лео Шнуг (Leo Schnug) продължили до началото на Първата световна война. С възстановяването на барелефите се занимавал скулпторът Алберт Кретцшлар. Със започването на военните действия работата по замъка била прекратена, което довело до изоставянето на някои украси недовършени, като например тези на „златната“ стая в донжона. Строителните работи са били извършвани с невиждана бързина поради използването на най-модерните за времето си технологии – бензинови водни помпи, електрически кранове, жп линия, по която локомотивът „Хилда“ е докарвал каменни блокове от кариерите до самия замък.   След подписването на Версайският мирен договор след Първата световна война замъкът е предаден на френското правителство и получава статут на паметник с национално значение (National palace). През 1919 г. президентът Поанкаре събрал в този замък своите генерали и маршали, за да отпразнуват връщането на Елзас на Франция.

През Втората световна война е използван за съхраняването на музейните колекции от Колмар и Страсбург. През 1944 г. американците окупират замъка до капитулацията на германските войски в Колмар. Реставрацията и реконструкцията продължават и през втората половина на XX в. През 1993 г. е направена нова реставрация на замъка като национален исторически монумент. През 2007 г. е предаден за стопанисване на местните власти (Bas-Rhin General Council). Според читателите на Tripadvisor замъкът е класиран на 8-мо място сред над 200 забележителности на Елзас.

Замъкът в днешния си вид, дава много точна информация за конструкцията и вида на планинските крепости през Средновековието. Съдържа богата колекция от средновековни оръжия и мебелировка, основно от XVI и XVII в. На много места са поставени пана с фотографии от началото на ХХ в., от които може да се съпостави състоянието на замъка в началото на реставрацията и сега. В замъка се представят и много изложби, и арт инсталации.

Планината на Света Одилия

Това прекрасно място се намира на границата между Южна Франция и Германия в Елзас – една област, известно с вековните си духовни традиции.

Магично място

Пътят се извива спиралообразно до върха но хълм, където на височина 763м е построен манастирът но света Одилия. Одилиенберг е едно от свещените планини на Европа. Историята на тази много почитана в Западна Европа светиня е забележително.

Според манускрипт от 9 век с нейното животоописание тя се ражда като първо дете на херцога на Елзас Адалрих. Бащата преживява голямо разочарование, когото разбира, че вместо наследник има момиченце. Следва ново разочарование - детето е сляпородено. Разяреният владетел заповядва да убият новороденото. Само молбите на съпругата му спасяват детето, което е дадено за отглеждане в манастир, след като бащата се е отрекъл от него. Момиченцето има за свой личен наставник един ирландски монах, дълбоко посветен и в духовните традиции на друидизма. Когото става на 12 години, детето приема кръщение от епископа на Регенсбург и по време на ритуала става чудо: то проглежда! Наричат я Одилия – Божия светлина. Одилия продължава да се възпитава в манастира, но копнее да види родителите си. Междувременно херцог Адалрих се е сдобил и със син. Братът на Одилия Хуго се опитва до уреди тайно от баща си тя да бъде приета в двореца. Това довежда баща му до такава ярост, че той нанося смъртоносен удар на сина си. Все пак, когато е на 16 години, Одилия стъпва отново в двора на баща си. Когато вижда порасналата си красива дъщеря, херцогът решава, че може да я омъжи изгодно за един принц. Одилия е принудено отново да бяга от бощиния си дом. Една нощ тя напуска двореца, но бягството й бързо е забелязано. Баща й тръгва да я гони с конно потеря. Когато я настигат, девойката се намира пред планински склон. Виждайки, че ще бъде заловена, тя коленичи и се моли планината да се отвори и да я погълне. И наистина за ужас на преследвачите, планината се разцепва на две и отваря процеп, за да приеме момичето. Случилото се предизвиква пълно душевно преобразяване у баща й. Той й дава пълна власт над областта. Одилия събира около себе си девойки, които искат до служат на Бога и основава манастир. Там се приемат много болни хора, търсещи изцеление. Понеже изкачването на планината е трудно през зимата, Одилия основава втори манастир в подножието и предназначен основно за обител на бездомни, болни, нуждаещи се. Един ден, когато Одилия се качва по хълма, един сляп човек я пресреща и я моли да му помогне. Със сърце, дълбоко развълнувано от мъката му, светицата удря с тоягата си скалата – оттам избликва извор, чиито води изцеляват слепия. 15 века по-късно този извор продължава да бъде посещаван от хора, дошли от всички краища на Европа да си налеят целебна вода и да измолят застъпничеството на светицата.   На 13 декември 1720 г. света Одилия напуска този свят. Тялото й е положено в саркофаг, който още може да се види в параклиса при манастира.

Гледката от върха е величествена – цялата долина на Рейн, селцата и горите се простират пред погледа на наблюдателя. Манастирът е поклонническо място, ежедневните служби в църквата събират десетки хора, дошли от всички краища на света.

Одилиенберг обаче крие една по-дълбока тайна, отнасяща ни назад в хилядолетията. Целият хълм е опасан по склоновете си от мегалитно съоръжение – стена, изградена от огромни каменни блокове, някои от които тежат по 4 тона. Стената някога е била висока около 2-2 и половина метра. Повечето археолози смятат, че е била строена в първи век пр. Хр, но други източници я отнасят към 2 хилядолетие пр. Хр. Предназначението й е неизвестно, неизвестни са и строителите й. Стилът навежда на мисълта за друидите – познаване на природните енергии и работата с тях. И досега стената има едно забележително свойство – тя задържа навън отрицателните енергии. Макар и почти прекъсната на места, тя представлява наистина магическо съоръжение. Дължината й е около 10 километра и обгражда напълно целия хълм с площ от 100 хектара. Използваният строителен метод е характерен за мегалитните съоръжения от древността и прилича на „сухата зидария", използвана и от траките. т.е. огромните блокове просто напасват идеално един до друг и се вписват в естествения скален ландшафт, като тук-там естествените скални образувания се оказват част от стената, близо до нея и днес може да се види „пещерата на друидите" – огромен долмен, оцелял през хилядолетията. Гъстата гора огражда и други мегалитни паметници, например три каменни блока, поставени един върху друг, с обща височина на двуетажна сграда.

След като римляните превземат Галия, те укрепяват келтското съоръжение, изграждат наблюдателници, от които се открива обширна гледка към долината на Рейн. Наименуват хълма Алтитона.Още по римско време християнството намира почва в Елзас. Но едва през 6. в. при епископите на Страсбург Арбогаст и Флоренциус се установява официално елзаската християнска църква, в края на същия век ирландски и шотландски монаси, между които и свети Колумбан, внасят силен езотеричен импулс във франкското християнство. От Алтитона. която след това се нарича Хоенбург (и включва Одилиенберг), тръгва началото на християнската история през 7 век.  Вековете и религиите се сменят. Планината, наречена на св. Одилия, погледната отгоре, прилича на огромен кораб, извисяващ се над долината на Рейн и плуващ през водите на времето.